Томас Бренън - Доктор Стъклен

Лангтън спря пред външните стълби на управлението, затвори очи за момент и си пое дълбоко дъх. Трябваше на направи онова, което се налагаше. Нямаше друг избор.

В управлението веднага го повика дежурният сержант.

— Макбрайд ни поръча да се оглеждаме за един ваш заподозрян, сър. Дърам.

— Заловихте ли го?

— Видели са го, сър. Май.

— Къде? И кога?

Подобно на счетоводител, сержантът се консултира с грамадния журнал пред себе си.

— Снощи, сър. Към десет часа вечерта, в лагера. Един колега хукнал след него, но онзи се скрил в тълпата край портите.

Десет часа снощи. В момента Дърам можеше да е навсякъде. Ако мъжът, когото са видели, изобщо е бил Дърам. Все пак студена следа е по-добра от никаква.

— Благодаря, сержант. Лично ще се отбия в лагера.

— Аз не бих отишъл там сам, сър.

Лангтън се извърна отново към високото бюро.

— Защо?

— Лагерът е място без закони, сър. Хората там не обичат нито полицията, нито служителите от Компанията на Свода. Особено сега, когато откриването на моста предстои. Може би е добре да вземете със себе си водач.

— Водач? — усмихна се Лангтън. — В Ливърпул сме, не в Африка.

Сержантът се изчерви леко.

— Въпреки това, сър, бих ви препоръчал водач. Пия си питието с един тип от Корпорацията, който познава лагера като петте си пръста. Хората там нямат нищо против него, сър, защото Корпорацията им помага с храна и осигурява подслон за бездомните.

Лангтън се поколеба.

— Може ли приятелят ви да ме заведе там още тази сутрин?

— Ще пратя някого да го попита, сър — отвърна дежурният и вдигна ръка към прозяващите се момчета за всичко във фоайето.

Горе в кабинета си Лангтън не спираше да мисли за лагера. Доколкото му беше известно, той беше възникнал от няколкото палатки и груби бараки, където били настанени семействата на работниците на Свода — мъже, които отсъствали със седмици, докато гигантският мост се протягал над Атлантика. Сводът растял и с него и лагерът. Как така изведнъж се беше превърнал в проблем за Компанията, в място, където и полицаите се бояха да патрулират? Може би човекът от Корпорацията — Градският съвет на Ливърпул — щеше да знае отговора.

Инспекторът тъкмо дописваше подробностите около убийството на Редфърс в досието на случая, когато на вратата му колебливо се почука.

— Влез.

В кабинета се вмъкна един полицай, стиснал шлема си под мишница. Застана мирно и впери поглед покрай Лангтън, право към движението вън по Виктория Стрийт.

— Господин инспектор.

Лангтън се напрегна да си припомни къде е виждал този си колега. През последните дни се беше сблъскал с толкова нови хора…

— Вие сте…

— Полицай Иймс, сър. Бях на Хамлет Стрийт. Случаят с убития крадец.

— Спомних си. Как е мисис Гриздейл?

Иймс цял пламна.

— Трябва дави съобщя, сър… Тоест, трябва да ви кажа, че…

— Говорете, човече.

— Ами, вие заръчахте да се грижа за двете жени, сър, за тази мисис Гриздейл и за прислужницата ѝ.

Сърцето на Лангтън подскочи.

— И какво стана?

— Извиках кабриолет, сър, качихме се тримата заедно. Прислужницата каза на кочияша да кара към Токстет, на Ъпър Парламънт Стрийт. Седях до нея и я забелязах, че все се извръщаше да поглежда назад през прозорчето. После, тъкмо стигнахме до Канинг Плейс, тя ме стисна за лакътя и се закле, че някой ни следи. Аз рекох на кочияша да спре, слязох да проверя и…

— И кабриолетът замина без вас.

Полицай Иймс заби поглед в пода.

— Точно така стана, сър.

Лангтън се усмихна облекчено. Беше очаквал да чуе много по-лоши вести.

— Предполагам, не сте записали номера на кабриолета?

— Съжалявам, сър. При цялото това вълнение, убийството и прочие… Помня обаче от коя компания беше колата — „Тейт и Сампсън“.

Най-голямата компания за кабриолети таксита в града.

— Оставете всичко на мен, Иймс.

— Съжалявам, че ви разочаровах, сър.

— Постъпихте добре, като ми казахте всичко.

Отново сам, инспекторът се облегна назад и разтърка очи. Беше се прибрал вкъщи към четири часа сутринта.

След три часа неспокойна дрямка се бе събудил още по-изтощен, отколкото беше преди да си легне. Докато се бръснеше, беше плъзнал поглед по лекарствата на Сара в шкафчето в банята: морфин, опиати, тинктури, смеси. И едно малко кафяво шишенце с бели хапчета. Бензедрин. Сара го вземаше, когато нямаше сили за нищо.

Изкушен да глътне едно от хапчетата, инспекторът беше отворил шишенцето. Боеше се обаче, че ако веднъж почне да ги взема, вече няма да може да спре. Кафето му се беше сторило по-безвреден вариант. Бензедрина беше пъхнал в джоба си за всеки случай.