Томас Бренън - Доктор Стъклен

Лойд помисли за момент. Погледна Даудън, после колегите си, след това пак инспектора.

— Почакайте тук.

Мъжът изчезна зад портата, а Лангтън се замисли каква ли стратегия очакваха от него Пърсел и майор Фелоус. Може би да нахлуе в лагера с конен ескадрон. Да разбие няколко глави, да изпочупи малко ребра. И нищичко да не узнае. Насилието често е първо в списъка със средства за постигане на дадена цел, но рядко е правилното решение.

Разнесе се гръм, рампата над главите им се разтърси и ехото от взрива отекна наоколо като далечна гръмотевица.

— Авария с някоя от електричките — отбеляза Даудън. — Представете си какво ще бъде, когато след откриването по една ще тръгва нагоре на всеки петнадесет минути, при това не празна, а претъпкана с хора.

Лойд отново се появи на бариерата.

— Поговорих си с комитета, можете да влезете, след като господин Даудън гарантира за вас. Но аз ще ви следвам по петите. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм, мистър Лойд — Лангтън последва Даудън и Лойд по лъкатушния път между бетонените и железните ограждения.

Когато минаваха край групата пазачи на портата, един от тях се изплю и храчката се лепна на сантиметри от ботушите на инспектора. Лангтън не реагира на предизвикателството и продължи напред, оглеждайки внимателно лицето на всеки срещнат.

Входът извеждаше към централна главна улица, пресичаща лагера от север на юг. Край нея се редяха тухлени къщи с гредоред, спретнати и уютни със стъклените си прозорци и димящи комини. Парцаливи деца тичаха и джапаха из калта, ледената корица по ръбовете на локвите се трошеше под босите им нозе. Увити в шалове жени заничаха от праговете на домовете си или от прозорците. Мъже без работа се подпираха по укрепените с кръстосани греди стени.

Лагерът напомни на Лангтън за старите гета в Бутъл и Уейвъртрий — цели семейства, натъпкани в невъзможно тесни стаички, въздух, натежал от миризмите на готвено, на пране и на пушек от горящите в печките въглища. Но докато гетата представляваха лабиринт от тесни улички, вонящи пасажи и опасно наклонени къщи, лагерът беше равен и открит, а и донякъде по-чист. Човек би помислил, че е строен по план, а не безразборно.

— Та, мъжът, когото преследвате — обади се Лойд.

Лангтън му описа накратко Дърам. Лойд повика неколцина от охраняващите лагера мъже и им даде инструкции. Докато те се отдалечаваха в различни посоки, Лойд се обърна отново към инспектора:

— Ще поразпитат, ще разберат дали някой го е виждал. Ако обаче има приятели в лагера, те едва ли ще го издадат.

— Разбирам — отвърна Лангтън, вече се чудеше дали не си е изгубил времето. — Дърам е работил като охрана в Компанията на Свода — това означава, че няма да е добре дошъл тук, нали?

Лойд не отговори, но се обади Даудън:

— Хората тука трябва някак си да оцеляват, инспекторе. Дори най-малките претърсват бреговете на Мърси за изхвърлени вещи, всичките дечица тука са едни малки клошари. Възрастните завързват разни връзки, всеки познава приятели на приятелите на някого си и понякога части от редовните товари инцидентно падат от доковете във водата, без никой да забележи.

Лангтън отлично разбираше. Някои от пазачите на пристанището, и те лошо платени, точно като докерите, охотно си затваряха очите, а често и сами пренасяха разни „незабелязано паднали във водата“ стоки.

— Корпорацията прави всичко възможно да помага — продължи Даудън. — Доставяме редовно храна, опитваме се да осигурим улични кранове за питейна вода, дори септични ями. Но повече не можем да направим.

— Кажи му защо — намеси се Лойд, после сам побърза да обясни: — Компанията на Свода пречи на всеки, който се опита да ни помогне. Дори на благотворителните дружества. Ако зависеше от Компанията, нямаше да имаме нито вода, нито въглища, нито храна, нищо. Щяхме да клечим тука и да гнием в собствената си мръсотия.

Лангтън разбираше политиката на Компанията, макар и да не беше съгласен с нея. От Свода искаха лагерът да престане да съществува. Представи си как лорд Салисбъри гледа надолу от луксозния си кабинет и в неговите очи множащото се човешко гъмжило тук навярно изглежда като мръсно леке, зацапало скъпа картина.

— Това е Бел Лейн, най-старата част на лагера — обади се Лойд и посочи наляво към друга широка улица. — Понтонните вдовици.

Зад груба, изписана с блажна боя табела, Лангтън видя спретнати дървени къщички с покриви от промазани с катран плоскости и със стъклени прозорци.