Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Изчезват хора — рече Даудън. — Млади, стари, дори прави и здрави мъже. Някои казват, че банди идват и ги отвлича™ по тъмна доба. Повечето хора дори не говорят за това, но…

Отвън се чу гласът на Лойд:

— Лангтън!

— Искам да ми доразкажете — каза инспекторът. — По-късно, става ли?

Даудън кимна.

Лангтън го остави в кръчмата и последва Лойд надолу по уличката. Поеха на запад. По средата под краката им течеше кална вада, сякаш привлечена като магнит от реката, мяркаща се между разкривените къщурки. Повърхността на Мърси лъщеше като стопен калай. От двете страни на Лангтън се редяха все по-бедняшки къщички и бараки, наклонени под невъзможни ъгли, подпрени една на друга като някакви сковани от дъски пияници. От прозорците без стъкла надничаха изнурени лица.

Лангтън претегли успокояващата тежест на револвера в джоба си. Не искаше да го използва, не и при толкова много хора, струпани заедно. Всъщност, след завръщането си от Африка, беше дърпал спусък всичко на всичко три пъти, но бе очевидно, че Дърам не страда от скрупули в това отношение.

— Друг стар район от лагера — обади се Лойд задъхано. — Стар почти колкото къщите на Понтонните вдовици.

С наближаването на маркерите, отбелязващи най-високата точка на водата на прилива, теренът започна да се спуска все по-стръмно надолу. Оригиналният, иззидан от пясъчник вълнолом, където преди появата на лагера бяха връзвали лодките, се беше свлякъл във водата и на негово място се ширеше зловонен тинест нанос. Сега от брега напред, надвиснала над реката, се издаваше груба конструкция, сглобена от греди. Овързани заедно с всичко, което местните бяха намерили или откраднали, гредите образуваха несигурна платформа, свързваща брега с първата кула на Свода — гигантска колона, извисяваща от водите на Мърси. Всеки от каменните блокове, изградили кулата, беше с размерите на трамвай.

— Мислехме си, че Компанията няма да посмее да ни пипне, ако се лепнем за колоната — рече Лойд. — Но тук трудно се живее.

Лангтън виждаше защо — смрадта на реката се надигаше право нагоре през гредореда. Докато крачеше по нестабилната скърцаща платформа, инспекторът погледна зад гърба си: от стръмния бряг стърчаха десетина широки тръби и бълваха отходна мътилка и кървавочервени промишлени отпадни води право в реката. Вонята полепна по гърлото му и започна да го дави. Как беше възможно хора да живеят тук?

Но хора живееха. Докато следваше Лойд, инспекторът чуваше плач на бебета от колибите, построени върху и вътре в самия гредоред. Някои от тях не бяха нищо повече от отворени отвсякъде дървени кутии, заковани за гредите, други имаха врати, прозорци, комини. Копторите продължаваха чак до каменния зид на самата Сводова кула. Толкова отблизо размерът на трансатлантическия мост буквално потресе инспектора. Противно на всяка логика, Лангтън не можеше да се отърве от увереността, че Сводът всеки момент ще рухне и ще го смаже. Струваше му се, че дори чувства тежестта на колосалната маса камъни, стомана и бетон над главата си.

Отпред Боб се спря и посочи към колиба, наполовина кацнала в гредореда, наполовина надвесена над водата.

— Тука живее мисис Нейлър, шефе. Типът, дето го търсиш, дойде при нея вчера.

— Стойте назад — рече Лангтън. — Ако наистина е Дърам, става дума за опасен човек.

— Разправяйте се с него, както прецените — отвърна Лойд. — Само помнете, че…

Грубата дъсчена врата на колибата рязко се отвори. Лангтън блъсна Лойд настрани и посегна към револвера. Вместо Дърам обаче, от колибата излезе дрипава жена и лисна ведро мръсна вода в реката. Видя Лангтън чак когато се обърна да си влезе обратно. После изкрещя.

Лангтън стигна до колибата за секунда. Прикри жената с тялото си и надникна през вратата. Койки вместо легла, буквално дъски, покрити с кърпени одеяла. Печка, стъпила върху тухли. Бебе, въртящо се в кошче, направено от старо чекмедже. А до огъня — кално мъжко палто, което спокойно можеше да е и на Дърам.

Вятърът издуваше оръфаните ръбове на мръсните пердета, окачени пред дупката, която служеше за прозорец. Лангтън се поколеба, преди да надникне навън. Студената река течеше и се пенеше на петнадесет метра под него. Когато се обърна с намерение да разпита жената, инспекторът чу тропане на ботуши по гредореда. Изхвърча навън, но там бяха само Боб и Лойд. Нито следа от Дърам. Тропането обаче продължаваше, ботуши върху дърво, сякаш някой тичаше по дължината на платформата.