Томас Бренън - Доктор Стъклен

В този момент Лангтън си спомни къде беше виждал брошка като тази.

— Кажете ми, сестра Райт работи ли също в лагера?

— Тя е една от най-редовните тук — отвърна с усмивка сестра Милн. — Идва три-четири пъти седмично. Нямам идея как се справя, особено като знам колко усърдно се труди в Лечебницата. Хората в лагера я обожават, буквално се кълнат в нея.

Лангтън се поколеба, но после реши да играе ва банк.

— Предполагам, че самите лекари в Лечебницата са твърде заети, за да ви помагат… Искам да кажа, ето, хора като професор Колдуел Чивърс например едва ли биха могли да се ангажират с благотворителност в лагера, нали?

— Вие така си мислите — усмивката на сестра Милн стана още по-широка и тя хвърли поглед зад гърба си, сякаш се боеше, че някой ги подслушва. — Не бива да ви казвам това — от Настоятелството на Лечебницата не одобряват — но се знае, че професорът е поемал случай-два от лагера. При това забележете, само най-сериозни случаи. Мисля, че го нрави като услуга към сестра Райт.

При тези думи тя улови ръцете на Лангтън и ги огледа на светлината.

— Засъхнали са вече. Скоро ще ви пусна да си вървите.

Докато жената увиваше дланите му с чисти превръзки, Лангтън мислеше по какъв ли начин наученото от нея се вписваше в досега известните му факти. Така значи, сестра Райт и професорът помагали в лагера… Е, това не беше престъпление. Тъкмо напротив.

— Ето, инспекторе. Готово — усмивката на сестра Милн осея с бръчици уморените черти на бледото ѝ лице. Тя прибра непокорно кичурче руса коса под касинката си, после посегна с палеца си подръпна бузата на Лангтън точно под окото. — Трябва да се храните по-добре, инспекторе. И да спите повече. Хората в лагера изглеждат по-здрави от вас.

— Напоследък бях малко… зает.

— Това не е извинение — отвърна сестрата, но без да спира да се усмихва. — Трябва да се грижите за себе си. Това е дълг на всеки от нас пред Бога.

Какво ли можеше да ѝ отговори Лангтън? Че в неговите очи собственият му живот не струва и пукната пара? Че с всеки изминал ден ежедневната борба му се струва все по-тежка? Вместо това инспекторът също отвърна с усмивка.

— Благодаря ви. Оценявам съвета.

Вече до вратата, Лангтън изведнъж се обърна и попита:

— Виждали ли сте в лагера пациент, който има зад ушите си малки изгаряния с четвъртита форма?

Сестра Милн се замисли за момент.

— Не мога да се сетя точно кога, но със сигурност съм виждала такива белези. Малки квадратни изгаряния, приблизително с такъв размер?

— Да. Можете си да си спомните какво се беше случило с тези хора? Вие ли ги лекувахте?

— Не, нямаше какво повече да направя за тях. Бяха младо момиче и момче, но когато ме повикаха, вече беше твърде късно.

Вън на улицата Лангтън завари Лойд, подпрян под една стреха, да пуши глинена лула с дълъг мундщук.

— Сестрата позакърпили ви?

— Да — инспекторът повдигна превързаните си ръце за потвърждение.

Лойд кимна.

— Добро момиче е тя. Елате, ще ви изпратя до портата.

— Къде е мистър Даудън?

— Трябваше да се върне в Корпорацията.

Рехава завеса от дъждовни капки криеше калната улица, макар че сивите облаци бяха започнали да се разкъсват и между дрипавите им краища се показваше синева. Стъпките на инспектора хрущяха по чакъла. Той пъхна щипещите под превръзките длани дълбоко в джобовете си и каза:

— Бих искал да ви помоля за услуга, мистър Лойд. Ще поръчате ли на вашите хора да си отварят очите за Дърам?

— Онзи в тунела? Не знам — Лойд се изхрачи и се изплю на студената земя. — Убийствата не ми допадат, но не обичам и да помагам на ченгета. Нищо лично, има и по-лоши от вас.

Лангтън се усмихна.

Когато стигнаха пред портата на входа, инспекторът каза:

— Не знам дали Дърам е убил Кеплер и е обезобразил лицето му, но ако не е, то положително знае кой е виновникът. Сигурен съм. Точно както съм сигурен, че смъртните случаи, с които се занимавам, са нещо повече от съвпадение.

Лойд загледа мъжете, които пазеха входа на лагера.

— Ще се изненадам, ако вашият Дърам излезе жив от тунелите. Страшно място са — никой не знае докъде водят. Сигурно вече лежи мъртъв в някоя шахта или отходна тръба. Или на дъното на реката.

— Възможно е. Но ако Дърам е убил човек — може би и повече от един — то хората в лагера са в опасност.

Лойд кимна.

— Ще си отваряме очите.

Лангтън му протегна ръка. След миг колебание, Лойд я стисна. Докато крачеше обратно към входа на Пиър Хед край незавършената сграда на „Ливър“, инспекторът мислеше дали точно в този момент, точно под краката му Дърам не се бореше за живота си нейде из тунелите. Мрак, студ, слузеста влага, дом на плъхове и хлебарки. Лангтън потрепери.