Томас Бренън - Доктор Стъклен

Сега, след като прати Хари за кафе, се зае да впише и разказаното от Иймс в досието по случая. Не се боеше за мисис Гриздейл и Мийра. Прислужничката беше надхитрила успешно полицай Иймс, защото очевидно нямаше доверие на никого. Може би това беше най-мъдрата позиция спрямо нещата.

Сръбвайки от кафето, Лангтън се опита да си припомни какво точно беше казала прислужницата предната вечер. Май, че има намерение да заведе мисис Гриздейл при семейството си. Къде ли беше това? Дано някъде, където онзи, който беше пратил убиеца в дома на медиума, да не може да ги открие. Дали поръчителят беше отново доʞтор Стъклен?

Ново почукване на вратата. Този път в кабинета влезе дребен жилав мъж в избелял кафяв костюм и с бомбе на главата.

— Инспектор Лангтън? Казвам се Даудън, сър, Хърбърт Даудън от Корпорацията. Тед рече, че ви трябвал човек, дето да ви разведе из лагера.

Тед сигурно беше дежурният сержант. Лангтън стисна ръката на мъжа.

— Благодаря ви, че дойдохте, мистър Даудън. Надявам се, че не съм прекъснал работата ви.

— Радвам се всеки път, когато мога да се измъкна от офиса, сър, и да поизляза на чист въздух. Ще вървим ли?

Лангтън грабна палтото си и заключи досието по случая в картотеката. Във вътрешния джоб на горната му дреха тежеше ъгловатата форма на военния му револвер, който сутринта не беше забравил да вземе от нощното си шкафче. Докато двамата с Даудън вървяха по Виктория Стрийт и Дейл Стрийт в посока Пиър Хед, инспекторът каза:

— Изненадах се, като разбрах, че ми трябва водач за лагера, мистър Даудън.

— О, много разумно решение от ваша страна, сър. Те там твърдо враждуват с полицията, както и с всички служители от Компанията на Свода.

— Кои точно са тези „те“?

Даудън изчака, докато един дрънчащ трамвай ги отмине сред съсък и искри.

— Ами в момента в лагера живеят най-различни хора, сър. В началото са били само няколко семейства, жените и децата на строителите на моста. Изкопчии, зидари, шлосери, сондьори, дърводелци… Компанията имала нужда от тях и от мнозина още.

Дейл Стрийт премина в Уотър Стрийт, сред сградите напред изплува Сводът, подобно на планина, внезапно изникнала иззад хълмовете. Изгряващото слънце беше позлатило кулите и стоманените въжета.

Даудън продължи:

— Една гладна ламя, това е то Сводът. Много от хората, работили по него, така и не се завърнали у дома. Осиротелите им семейства се оказали изоставени на произвола — не получили обезщетения от Компанията, нито помощ от правителството. Но не си заминали от лагера. И така той растял и растял.

Двамата мъже стигнаха края на Уотър Стрийт и инспекторът видя мястото, към което се бяха запътили. Пред очите му, отвъд четирите платна с натоварено движение, зад стълбовете и подпорните греди, поддържащи издигнатия на второ ниво релсов път на метрото — наречен от докерите „чадъра“ — се разкриха покрайнините на лагера. Палатки, много от тях ушити от пясъчния на цвят брезент, ползван от военните в Африка, скупчени около димящи огньове. Груба ограда от ненужен дървен материал, железа и зидария бележеше границата между временните убежища в лагера и приличните домове на уважаваното общество отвън.

— Ако нямате нищо против, инспекторе, ще влезем през главния вход, нагоре по Пиър Хед — каза Даудън, търсейки пролука в трафика, за да пресекат. — Тези палатки тук са на най-новите жители на лагера, новопристигналите. Старите райони са най-важните. Там се вземат решенията.

Даудън говореше така, сякаш лагерът беше самостоятелно селище със собствени закони, град в града. Колкото повече двамата с инспектора приближаваха Пиър Хед, толкова по-солидни и стабилни ставаха постройките зад оградата, както и самата ограда: палатките отстъпиха място на дървени бараки, хижи от бракуван или уловен в реката дървен материал, покрити с разноцветни парчета промазани с катран листове, на места основите на импровизираните сгради бяха дори тухлени или от дялани късове пясъчник.

От вътрешната страна на оградата патрулираха плещести мъже с дървени палки на коланите. Наблюдаваха. Дебнеха.

Лагерът остана вдясно на Лангтън. Вляво се намираше недовършеният строеж на сградата на „Ливър Гаранти“ — редакция, клон на един чикагски вестник, далеч от размерите на оригиналния небостъргач на ежедневника в Америка, но все пак забележителна постройка. Парни кранове вдигаха гранит, тухли и стомана на десетки метри във въздуха към работниците, очакващи ги на тази рискована височина.