Томас Бренън - Доктор Стъклен

Лангтън се насили да погледне надолу.

— Върху какво работят?

— Травма на главата, черепът е счупен на три места. Клетият човек е зидар, паднал от някакъв фабричен комин. Счупените ръце и крака са лесно поправими, но черепът изисква съвсем друг тип вещина.

Пред очите на Лангтън един от хирурзите отметна зелен чаршаф, отви поднос с инструменти и избра от него къс, блестящ трион. После, под ръководството на професора, го опря в черепа на ранения и се съсредоточи. Лангтън преглътна тежко и отново обърна очи към сестра Райт.

— Дойдох да предупредя професора.

— Да го предупредите? За какво?

— Съществува известна, макар и малка възможност животът му да е в опасност.

Сестрата се обърна към него.

— Продължете.

— Опасността може да е свързана с трупа, който пратихме на професора.

— Бурът без лице.

— Точно той. Един случаен свидетел на престъплението също загина. Други, имащи само далечна връзка със случая, също бяха убити или най-малкото нападнати.

— И вие смятате, че професорът може би е следващият?

Лангтън се поколеба. Дали не преиграваше?

— Смятам, че трябва да вземе предпазни мерки. Вие също.

— Аз?

— Моля ви. За всеки случай.

Сестра Райт докосна ръката на Лангтън.

— Сигурна съм, че професорът ще оцени загрижеността ви. Аз със сигурност я оценявам.

Лангтън се взря в сивите очи на сестра Райт и вътрешно пожела професорът да осъзнава какъв късметлия е.

— Трябва да вървя. Имаме много работа.

— Не е ли късно вече?

Лангтън се усмихна.

— Полицаите, както и медицинските сестри, не са на нормирано работно време. Лека нощ, сестра.

Лангтън пое към вратата, но гласът на сестра Райт го спря.

— Инспекторе, утре вечер професорът дава голям прием в дома си в чест на откриването на Свода. Уверена съм, че би желал да присъствате.

— Благодаря ви за поканата, но съм твърде зает.

— Може би ще прецените, че подобно посещение ще ви бъде полезно — отвърна сестрата. — Поканен е каймакът на ливърпулското общество, хора от юридическите, медицинските и всички други професионални среди. Ако прецените, че ще се успеете да дойдете, заповядайте след осем часа.

— Вие ще бъдете ли там?

Младата жена се усмихна.

— Професорът настоя.

— В такъв случай ще се опитам да дойда. Довиждане, сестра.

По пътя към къщата на Редфърс Лангтън се замисли действително колко ли полезен би могъл да се окаже приемът у професора. Със сигурност представляваше възможност за среща с най-различни хора от висшите кръгове на обществото, а Форбс Патерсън беше намекнал, че колекционерите на делви с душѝ трябва да се търсят именно сред тях. Но дали отново не се съсредоточаваше твърде силно върху Сара? Да, но все пак вече можеше да се твърди, че разследването на дѐлваджиите е част и от нейния случай, и от случая на Кеплер.

Тогава осъзна, че е започнал да гледа на Сара като на случай, като на мистерия, която да бъде разгадана, въпреки че всъщност Сара беше нещо много, много повече. Активните действия го разсейваха, напрегнатата работа облекчаваше болката. Лангтън обаче продължаваше да чувства в себе си празнина, ледено отсъствие на всякаква радост, превърнало се вече във физическо страдание. Не можеше дори да си представи деня, в който това страдание ще се разсее. Дори не беше сигурен дали желае такъв ден да настъпи.

Сякаш чул мислите на инспектора, Макбрайд попита:

— Простете, сър, но смятате ли, че на приема на професора ще научите нещо за Кеплер или доктор Редфърс?

Лангтън познаваше Макбрайд от години и не се възпротиви на въпроса.

— Възможно е. Все се чудя дали бандата, убила Кеплер, не е ликвидирала и Редфърс, а пък инспектор Патерсън каза, че дѐлваджиите продават специфичната си стока на богати колекционери. Не е изключено да срещна някои от тези колекционери на приема.

— Но как ще ги разпознаете, сър?

— Добър въпрос — Лангтън зърна къщата на Редфърс да изплува сред мъглата и мъждивата светлина на газовите фенери. — Задайте ми го, когато отидем на приема.

— Искате и аз да присъствам?

Лангтън се усмихна.

— Ще разговаряш с кочияшите на другите гости, с прислугата и камериерките и със сигурност ще научиш повече от мен.

На стълбите пред дома на Редфърс беше останал самотен полицай, който потропваше с крака и пристъпваше напред-назад в пронизващия студ. Отдаде чест на Лангтън и каза:

— Всичко е тихо и кротко, сър. Само прислужничката дойде.

— Прислужничката на Редфърс? Появила се е най-сетне?