Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Сър? Добре ли сте?

Лангтън отпусна стиснатите в джобовете на куртката си юмруци и пое към предните стълби.

— Хайде, сержант.

В кънтящото мраморно фоайе възрастният портиер се прозя и плъзна настрани стъкления панел на прозорчето си.

— Спешен случай?

— Не, тук сме да…

— След десет часа вечер приемаме само спешни случаи, господа. Работното време е от седем сутринта до десет вечерта.

Лангтън извади служебната си карта и каза:

— Професор Колдуел Чивърс ни уведоми, че ще ни чака тази вечер.

— О! Ясно, сър — портиерът бутна на носа си очилата с полукръгли стъкълца и погледна в графика. — Господин професорът още не си е тръгнал. Ще го намерите в хирургията, сър. По тези стълби вляво, на третия етаж. А може и да е в манипулационната.

Лангтън и Макбрайд последваха указанията на портиера. Стъпките на ботушите им отекваха от облицованите с бели плочки стени. По дългите студени коридори на отделенията подминаваха отворени врати на болнични стаи, в които пациентите бяха само неясни фигури под сивите си одеяла. Млади сестри в бели униформи вдигаха очи от бюрата си, сякаш да смъмрят полицаите, че тревожат болните с шума от стъпките си. Смрад на дезинфектант пълнеше всяко кътче на сградата.

На третия етаж двукрила дървена врата с прозорчета от матово стъкло се отвори, за да ги пропусне в хирургичното отделение с редици операционни зали. Вътре Лангтън видя къс коридор, който водеше до помещение с няколко легла, всяко скрито зад бял параван със седнала до него дежурна сестра. Вляво — кабинет с картотеки от тъмно дърво, бюра, шишета в заключени стъклени шкафове. В ъгъла висеше празен кафез за птички.

Под ярка лампа от зелено стъкло Лангтън видя най-напред ръцете на жената: малки и деликатни, те се движеха в осветения ромб върху бюрото, прелистваха страниците на масивна материална книга и нанасяха бележки в отделните графи. После инспекторът видя тъмносинята рокля, бялата престилка и колосаната касинка. А когато жената, наполовина скрита в мрака на стаята, вдигна поглед от мястото си, очите ѝ блеснаха като звезди.

— Мога ли да ви помогна?

Лангтън пристъпи в кабинета и представи себе си и Макбрайд.

— Професор Колдуел Чивърс желае да ни види.

— Нима? — жената остави писалката, стана от стола си и прибра кичурче непокорна тъмна коса зад ухото си. — Той тъкмо приключи с една операция и ми е крайно неприятно да го безпокоя. През последното денонощие едва ли е почивал повече от четири-пет часа.

Лангтън се зачуди дали сестрата е спала повече, умората очевидно надделяваше над силите ѝ.

— Мисля, че работата ни с професора е важна. Госпожице…

— Райт. Сестра Райт — тя стисна ръката на Лангтън и кимна на Макбрайд. — Доколкото разбирам, става дума за нещо действително важно?

— Помощ при разследване на убийство.

— А, мъжът без лице, когото донесоха днес…

— Точно така.

— Моля, последвайте ме, господа.

Сестрата ги поведе по пустите коридори, по които бяха дошли, отвори една врата без никаква табела на нея и ги покани. Стаята зад вратата сякаш беше извадена от някой елитен мъжки клуб: кожени кресла, дървена ламперия, вестници и списания, пръснати по ниски масички. Уханен дим от пури.

Възрастен мъж лежеше, отпуснат на едно от широките кресла, протегнал дългите си нозе към запалената камина. Позата му, измачканата бяла риза и разкопчаната жилетка — всичко говореше, ако не за дълбок сън, то за дрямка, но когато сестра Райт го доближи, мъжът отвори очи.

— Професоре, инспектор Лангтън ви търси, твърди, че сте пожелали да го видите.

— Разбира се, мила моя. Благодаря ти — професор Колдуел Чивърс се изправи, поприглади изпомачканите си дрехи и прокара длан през рядката си бяла коса. — Простете вида ми, инспекторе. Тежък ден имахме днес, нали, сестра?

Сестра Райт се усмихна, но не отвърна нищо.

— Благодаря ви, че ни приехте — отговори Лангтън. — Доколкото разбирам, сте открили нещо по нашия въпрос?

Колдуел Чивърс закопча жилетката си и посегна към сакото.

— Може би е най-добре да отидем заедно да хвърлим един поглед на нашия общ познат.

Сестра Райт изтупа раменете на професора и последва тримата мъже:

— Нали помните, че трябва да почивате, професоре.

— Ще имам достатъчно време за почивка, когато се пенсионирам — отвърна с усмивка Колдуел Чивърс.

— Позволете поне да ви поръчам нещо от кухнята.

— Мила, обещавам, че ще си тръгна за вкъщи в момента, в който приключа работата си с добрия инспектор.