Томас Бренън - Доктор Стъклен

Изневиделица мисис Гриздейл отбеляза:

— Ходите на гробището всяка сутрин.

Кой ли ѝ беше казал? Мистър Хауърд?

— Така е.

— Това помага ли ви да се чувствате по-добре?

— Не е въпрос дали ми помага — отвърна Лангтън. — Нямам избор. Чувствам се привлечен… Привлечен към гроба ѝ.

Мисис Гриздейл кимна.

— Не можете да оставите съпругата си да си отиде, нито пък тя може да остави вас.

Лангтън погледна право в спокойните очи на спиритистката.

— А трябва ли да я оставям да си отиде?

— Ако искате да продължите напред със собствения си живот, тогава да, боя се, че трябва да я оставите.

Инспекторът понечи да отговори, но преглътна думите си.

Мисис Глиздейл продължи:

— Живеем така близо до смъртта, инспекторе. Така крехки сме и едновременно с това такива оптимисти. Носим се напред през вълните на живота всеки ден, без да мислим за скритите опасности, за подводните скали и плитчините, за приливите и бурите. Ако мислехме за тях твърде често, никога нямаше да постигнем каквото и да е. Може би дори нямаше да напускаме домовете си.

Лангтън сведе очи.

— А може би пък така би било по-добре за нас.

Мисис Гриздейл улови ръката му.

— Не, инспекторе. Това не би било живот, а само бледа имитация на живота. Не може да се крием. Но това сега са просто думи, а думите не могат да облекчат мъката ви. Така че…

Спиритистката улови и другата ръка на Лангтън и я притекли върху масата сред съдовете за чай. Сега ръцете му лежаха една до друга с дланите нагоре, ръцете на мисис Гриздейл почиваха отгоре им с дланите надолу, кожата ѝ беше мека, но студена.

— Дишайте спокойно, инспекторе. Затворете очи и забравете за света извън тази стая. Отпуснете се.

Лангтън се заслуша в припукването на въглените в камината. Край него се носеха аромати: чай, изгорели въглища и някакъв лек парфюм с ухание на бели цветя.

— А сега, инспекторе, мислете за съпругата си. Представете си я, макар че, знам, това ще ви причини болка. Съсредоточете се върху представата.

Образът на Сара се възправи в съзнанието на Лангтън и от това сърцето му заби силно, а гърлото му се сви. Сара. Летен ден сред множеството по улиците на Ню Брайтън, топлият бриз подухва в полите на светлата ѝ памучна рокля. Блясъкът на нейните сини, толкова сини очи. Луничките по кожата ѝ. Смехът. Сара.

— Виждам… — прошепна мисис Гриздейл и стисна ръцете на Лангтън малко по-силно. — Сара. Сара. В безопасност си. Ела при мен. Ела при мен…

Лангтън отвори очи. Спиритистката леко се поклащаше на стола, очите ѝ бяха плътно затворени, по кожата ѝ пълзеше руменина. Тя стисна ръцете му още по-здраво.

— Мрак. Леден мрак. И натиск, нещо притиска от всички страни. И страх. Страхът. Говори, Сара. В безопасност си. Говори чрез…

Лангтън трепна, когато ноктите на мисис Гриздейл внезапно се забиха дълбоко в дланите му и от раните потече кръв. Тялото ѝ рязко се скова, сякаш всичките ѝ мускули се стегнаха едновременно. Чашки и чинийки полетяха към пода.

Инспекторът се опита да издърпа ръцете си, но хватката на мисис Гриздейл не желаеше или не беше в състояние да го освободи. Лангтън извика:

— Мийра, бързо!

Прислужницата се втурна в стаята, тялото на мисис Гриздейл започна да се тресе, петите ѝ затропаха по голия дъсчен под, от устата ѝ бликна кръв.

— Подхвани я — каза Лангтън на момичето, — преди да е паднала.

Мийра подхвана раменете на жената, а Лангтън изтегли окървавените си длани изпод впитите ѝ ръце. После сам пое тялото на спиритистката, положи я полека на пода и се опита да пъхне лъжичка между зъбите ѝ. Не успя — челюстта на жената остана здраво сключена, сякаш прикована със стоманена скоба.

— Господарке, о, господарке — сълзите се търкаляха по бузите на Мийра, докато придържаше главата на мисис Гриздейл.

— Това случвало ли се е преди?

— Да, сър, но много отдавна. И никога не е било толкова страшно — Мийра се втренчи в Лангтън. — Какво ѝ сторихте?

Преди инспекторът да успее да отговори, от гърдите на мисис Гриздейл се откърти ужасяващ гърлен звук. Очите ѝ се отвориха и разкриха разширените ѝ зеници и израза на безизходен страх. После, пак така рязко, както бяха започнали, гърчовете, разтърсващи тялото ѝ, спряха. Лангтън усети как жената цяла се отпусна, главата ѝ се люшна на една страна.

Уплашен дали изобщо ще долови пулс, инспекторът притисна пръсти отстрани на шията ѝ. Сърцето ѝ все още биеше, макар и неравномерно. Още докато отброяваше ударите, Лангтън почувства как ритъмът се нормализира и постепенно се успокоява почти напълно. После очите на спиритистката полека се фокусираха върху Мийра и устните ѝ прошепнаха: