Томас Бренън - Доктор Стъклен

Прислужничката почука на една врата и въведе Лангтън. Зад вратата инспекторът очакваше да види още пищна и благоуханна мебелировка. Вместо това се озова в гола стая, подобна едва ли не на монашеска килия: проста маса за карти с два твърди стола, единият свободен, другият — зает; самотна електрическа настолна лампа; голи дъски по пода, чийто лак отразяваше светлината на огъня в камината.

Жената до масата пое протегнатата му ръка.

— Инспектор Лангтън? Аз съм Жени Гриздейл.

— Мисис Гриздейл — Лангтън стисна ръката ѝ, но не седна на стола. — Боя се, че съм направил грешка.

Жената се усмихна.

— Съжалявам, че Мийра ви е въвела отначало в гостната. Сигурна съм, че сте си създали погрешно впечатление. Разбирате ли, повечето от моите посетители очакват да попаднат в определена… атмосфера. Очакват някакъв спектакъл. Биха се разочаровали, ако още отначало видят тази стая, където аз всъщност работя. Седнете, моля. Поне за момент.

Лангтън се опита да определи на колко години е жената пред него. Пълното ѝ тяло и плътните черни дрехи и боне, така подобни на вечния траур на самата кралица Виктория, подсказваха края на средната възраст, но никакви уморени бръчки не личаха по младото ѝ лице.

Спиритистката се усмихна:

— Скептичен сте към занятието ми.

— Как познахте?

— Издават ви изразът на лицето и жестовете ви, не само думите.

— Не съм убеден, че можете да ми помогнете.

— Може и да сте прав — отвърна мисис Гриздейл. — Дали да не проверим?

Втора врата се отвори и влезе прислужничката с поднос, който крепеше с две ръце. Зад гърба ѝ Лангтън мерна модерна, блестящо чиста, обляна в електрическа светлина кухня.

— Благодаря ти, Мийра — мисис Гриздейл се зае да сервира: всички съдове за чая — чашките, чинийките, купичките, чайничето и подложката му, бяха украсени със сини върби в китайски стил.

Лангтън се прокашля и попита:

— Отдавна ли практикувате… спиритизъм?

Жената наклони глава на една страна.

— Може да се каже. Още като дете виждах неща, които убягваха на всички останали, правех връзки, които околните трудно прозираха.

— Моля да ме извините за забележката, но ми се струва, че сте си избрали доста странно занимание.

Усмивката на жената помръкна.

— То никога не е било въпрос на избор, инспекторе. Колкото до странностите, тях ги има в живота на всички ни. По телефона споменахте мистър Хауърд. Добри познати ли сте с него?

— Не, познавам го само от няколко месеца.

Мисис Гриздейл наклони чайничето, за да налее.

— Но имате нещо общо — и двамата сте изгубили някого.

Сякаш някой заби нож в стомаха на Лангтън.

— Преди три месеца. Съпругата ми. Сара.

Мисис Гриздейл кимна и сплете ръце в скута си. Зачака.

В топлата тиха стая цареше атмосфера на спокойствие и пълно откъсване от ежедневието, сякаш външният свят съществуваше някъде далеч навън. Лангтън установи, че разказва обстоятелствено за изтощителното боледуване на Сара, за Лечебницата, за това как беше пристигнал твърде късно, за да се сбогува със съпругата си. Призна, че не намира покой, призна за кошмарите, които го нападаха всеки път, когато затвореше очи за сън. Дали спиритистката някак му влияеше или просто изминалите месеци след смъртта на Сара си казваха думата, но инспекторът с изненада усети, че остава напълно спокоен, гласът му дори не трепваше.

Мисис Гриздейл го слушаше, доливаше чай в чашите и го чакаше да завърши. После каза:

— Съжалявам за загубата ви.

И когато чу от жената тези думи, Лангтън искрено ѝ повярва. Това не беше заучена баналност.

— Казвате, че не можете да спите.

— Така е — отвърна инспекторът. — Всъщност, почти се боя от съня.

— А кошмарите? Разкажете ми за тях.

Лангтън се загледа в огъня.

— Не мога да дишам. Сякаш цялата тежест на света притиска гърдите и гърлото ми, а устата ми се изпълва с нещо меко и лепкаво. Когато успея да издам някакъв звук — съвсем тих, само скимтене — чувствам, че атмосферата край мен — не въздухът, а нещо друго, по-гъсто и смазващо — поглъща вика ми.

При спомена за сънищата ефектът им постепенно отново започна да се проявява. Инспекторът затвори очи за момент, пое дълбоко въздух и продължи:

— Това не е най-лошото. Обхваща ме и чувство на тотално отчаяние. Чувствам се напълно съкрушен, така самотен и безпомощен.

Лангтън усети надежда, че сега, след като ги беше признал на глас, страховете му ще отслабнат. За миг се замисли защо му беше толкова лесно да разговаря с мисис Гриздейл за тези неща, при положение, че не беше в състояние да ги сподели нито с родителите на Сара, нито със собствения си лекар. Може би помагаше фактът, че спиритистката беше напълно непознат човек. Но това едва ли това беше единствената причина.