Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Бренди.

Момичето изтича в кухнята, а Лангтън помогна на мисис Гриздейл да седне на пода. Сложи я да се подпре на коляното му и изтри устните ѝ с кърпичката си. С усилие сдържа въпросите, които напираха на езика му, и зачака жената да се съвземе.

Спиритистката сръбна глътка бренди и погледна инспектора.

— Никога повече… Надявах се никога повече да не…

— Не говорете — отвърна Лангтън, макар че изгаряше от желание да узнае какво беше причинило пристъпа и какво беше узнала мисис Гриздейл за Сара. — Починете си.

Жената поклати глава.

— Съжалявам. Толкова съжалявам.

— За какво?

— Съпругата ви е изгубена — мисис Гриздейл обърна към инспектора окървавеното си уплашено лице. — Тя е в ръцете на дѐлваджиите.

Докато крачеше към дома си през сенки и мъгла, Лангтън прехвърляше през ума си всичко, което знаеше за така наречените дѐлваджии. От студения въздух лицето му беше станало безчувствено. Лъчи светлина, газова и електрическа, пронизваха сумрака, но Лангтън гледаше право напред и си припомняше истории, разказвани посред нощ край догарящите камини. Защото дѐлваджиите обитаваха онази смътна територия между истината и измислицата, между надеждата и страха.

Бедняците вярваха в съществуването им, но Лангтън беше слушал за тях и от стари полицаи и опитни сержанти, от улегнали ветерани с несъмнен здрав разум. Лекарите ги отричаха, точно както отричаха и възкресителите 1 1 Възкресители (англ. resurrectionists), известни още като „крадци на тела“ — банди, упражняващи широко разпространена в Англия през XIX пек практика: кражба на тела на наскоро погребани и продажбата им на лекари за анатомични и други медицински изследвания. — Б.пр. , но вестниците тръбяха за банди от дѐлваджии в Ливърпул, Лондон, Единбург и Нюкасъл, в Париж и във Франкфурт, в Америка дори. Доколкото беше известно на Лангтън, тия банди бяха и си оставаха просто едни сензационни истории.

Всички истории привеждаха едни и същи основни „факти“: дѐлваджиите крадели душите на умиращите. Със своите чудновати апарати те чакали край смъртния одър, улавяли душата в момента, в който напускала тялото, и я затваряли в специален съд от стъкло или глина. Бедните семейства, излъгани или подкупени с гвинея-две, пускали дѐлваджиите при умиращия си родственик.

Всичко това беше лудост. Трябва да беше лудост.

Ами ако беше вярно?

На кръстовището на Брайър Стрийт и Излингтън, Лангтън залитна. Вкопчи се в стълба на съскащия газов уличен фенер и притисна лице до лепкавата грапава стомана. Ами ако душата на Сара беше уловена? Пленена и сам-сама, тя можеше да е навсякъде, без Лангтън изобщо да е в състояние да ѝ помогне. А той се беше клел да я закриля, да я пази. Винаги.

Не, това не можеше да е истина. Мисис Гриздейл сигурно грешеше. Припадъкът обаче не беше престорен, кръвта ѝ все още беше по дрехите на Лангтън. А и пред очите му жената беше изплюла парче от счупен зъб. Гърчовете на спиритистката бяха истински, в това инспекторът беше напълно сигурен.

В мъглата се дочуха тежки стъпки, а после пред Лангтън изникна полицай с лъскава черна фуражка. Полицаят спря, залюля се на пети и пръсти и загледа инспектора.

Лангтън изопна рамене, кимна за поздрав и продължи пътя си. Тъй като не залиташе и не изглеждаше пиян, полицаят не го спря. Тази мисъл припомни на инспектора бутилките, наредени в барчето му у дома. Уиски и порто. Вино, бренди, коняк. Всичките стояха непипнати, събираха прах вече много дни. Зяносани. Лангтън ускори крачка.

Един въпрос не му излизаше от главата. Връщаше се пак и пак, подобно на молец, блъскащ се в електрическа крушка: защо изобщо някой би искал да плени нечия чужда душа?

А този въпрос водеше до втори: след като я плени, какво би правил с нея?

Младата прислужничка Елси отвори на Лангтън входната врата на дома му. Под газовата лампа в антрето високо на скулите ѝ горяха две алени петна.

— Добър вечер, сър. Имате посетител.

Лангтън свали палтото си и попита:

— По това време на нощта? Кой е?

Елси пое палтото и отвърна поглед:

— Сержант Макбрайд, сър. Каза, че е спешно, затова си позволих да го поканя да ви почака в предната гостна, сър. Дано съм постъпила правилно.

Лангтън не успя да сдържи леката си усмивка.

— Всичко е наред, Елси.

— Да ви поднеса ли нещо за вечеря, сър? Готвачката приготви хубав пай, стек и бъбречета. В килера са.

Лангтън се замисли защо ли все още държи готвачката на работа, при положение, че беше престанал напълно да се храни. Може би защото някога Сара я беше наела. А може би, защото чувстваше, че да освободи готвачката, щеше да означава да приеме, че в живота му наистина е настъпила безвъзвратна промяна.