Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Благодаря ти, Елси. Не съм гладен. Това е всичко за тази вечер.

Момичето смутено отвърна поглед и се изчерви.

— О, сър, ще остана още малко, в случай, че вие или сержантът имате нужда от нещо.

Лангтън завари Макбрайд пред камината в предната гостна.

— Аз помолих да ви почакам, сър. Идеята не беше на Елси.

Лангтън хвърли поглед към вратичката на барчето в ъгъла, припомняйки си строените в него бутилки, но после махна на Макбрайд да седне.

— Новини ли носите?

— Няколко, сър. Помните ли Олсен, огняря от Асенсион, онзи, дето видял малка лодка край дока тази сутрин, точно преди обезобразеното тяло да изплува от реката?

— Какво още каза той?

— Нищо, право да ви кажа, сър. Мъртъв е.

— Алкохолът?

Макбрайд поклати глава.

— Докато е спял, някой го е намушкал с нож в гърба, сър.

Лангтън се загледа в пламъците в камината. Съвпаденията никак не му допадаха. Просто не вярваше в тях.

— Имал ли е врагове? Някой от другите моряци?

— И така да е било, сър, всички си мълчат. Обаче убийството е изпипана работа: една-единствена рана през ребрата откъм гърба, право в сърцето.

— Оръжието?

— Занесох го в управлението, сър. Парче шефилдска стомана, тясно острие, дълго до лакътя ми.

Лангтън се опита да си припомни какво точно беше казал огнярят на Макбрайд. Ако безликият труп е бил изхвърлен до дока от малка лодка, тази лодка можеше да е доплавала от хиляди различни места нагоре и надолу по реката, ако приемем, че не е дошла от някой от стотиците закотвени наоколо кораби. Дори и Олсен да беше дал точно описание, търсенето пак щеше да отнеме седмици. Сега обаче тази част от случая тънеше в пълна мъгла.

— Непознати да са се качвали на борда на Асенсион?

Макбрайд се почеса по брадата.

— Странно, че го споменавате, сър. Както във всяко пристанище, капитанът сложил вахта на подвижния мост към кея — на пост бил третият помощник, трезвен и доверен човек. Изглежда по някое време днес той дочул викове за помощ, пляскане във водата и помислил, че нещо се е случило с някой пиян моряк. Затова се втурнал към десния борд със спасителен пояс в ръка.

— Но не видял никого във водата.

— Точно така, сър.

Отвличането на вниманието на вахтения е дало достатъчно време на някого да се качи на борда и да намери Олсен, който навярно, както огнярите на повечето кораби, спял близо до котлите и складовете за въглища. Или пък въображението играеше номера на Лангтън. Възможно ли беше между безликия труп и смъртта на огняря да има връзка? Ако такава връзка съществуваше, то убиецът на Олсен буквално часове след откриването на трупа на доковете трябва да е узнал самоличността на огняря и факта, че той е свидетел на престъплението. А след това да е взел мерки.

— Има и още нещо, сър — продължи Макбрайд, бръкна в джоба на куртката си и измъкна изпомачкан пощенски плик. — Това ви чакаше в управлението, та ви го донесох.

Калиграфски почерк, синьо мастило върху кремава хартия. В горния десен ъгъл на листа надпис, отпечатан релефно със златни букви: Професор Колдуел Чивърс .

— Викат ни, сержант.

— Сър?

Лангтън сгъна бележката и я прибра в собствения си джоб.

— Изглежда, че професорът държи да ни види още тази вечер.

Седнал до Макбрайд в раздрънкания закрит кабриолет, Лангтън мислеше точно колко човека знаеха, че огнярят Олсен е разполагал с информация по убийството на бура. Припомни си ясно групичката, наобиколила безликото тяло на Албърт Док, представи си лицата на всички: докерът Конъли, Пъркинс, помощник-ръководител на дока, Олсен, стиснал стълба на уличния фенер, за да се задържи на крака. И Макбрайд, разбира се.

С лакътя си Лангтън изтри едно местенце на запотеното стъкло на кабриолета. Фенерите светеха като подути очи в мрака, вече сгъстил се и задръстил всяка улица, притиснал града подобно на парцал с хлороформ, долепен до устата на пациента. Лангтън завиждаше на спящите по домовете си. Завиждаше на безгрижното невежество на дрямката им.

Кочияшът спря кабриолета на ъгъла на Хоуп Стрийт и Хоуп Плейс, Лангтън му плати, изправи се на покрития с хрущяща корица сняг тротоар и вдигна очи към Лечебницата. Висока и широка сграда от червени тухли и пясъчник от местните кариери, един-единствен електрически глобус, който светеше над страничния вход. Мътна жълта светлина се процеждаше през съседния прозорец, без съмнение от стаичката на портиера.

С нежелание Лангтън си припомни последното си идване тук. Как тичаше през горещината на душните улици, как не можеше да намери кабриолет, как се препъваше нагоре по стълбите към спешното отделение. Всичко напразно.