Томас Бренън - Доктор Стъклен

— И вие сте видели такъв апарат да работи?

— Видях нещо — отвърна професорът. — Поле с електрически заряд напусна тялото в момента на смъртта. Клаустус го улови в тежък съд, подобен на глинена делва. После по всичко изглеждаше, че в съда настъпи някакъв вид Брауново движение. Обаче всички такива съдове на Клаустус, заедно с цялата му лаборатория, бяха погълнати от големия пожар през зимата на осемдесет и втора година, макар че самият професор вероятно е оцелял.

— Но… делва?

Професорът сви рамене.

— Това не е новост, инспекторе. Спомнете си Свещения Граал, който най-вероятно не е бил нищо повече от глинен бокал. Или процеса на мумифициране при египтяните, по време на който органите на починалия са били поставяни в специални делвички с капаци. Други древни цивилизации също са използвали подобни съдове за сходни цели.

Историята звучеше на Лангтън като извадена от страниците на най-жълтите сред евтините вестници. Но когато му я разказваше световноизвестен професор…

— И вие действително вярвате във всичко това?

— Помислете в какви времена живеем, инспекторе. За петдесет години постигнахме повече, отколкото през последните пет или дори десет века. Стигнахме дотук след деня, в който Томас Уилис и кръжецът на оксфордските реформатори обявиха човешкия мозък за извор както на здравия разум, така и на всяка страст и лудост. Разширихме границите във всяка област: наука, техника, медицина, производство, изкуство. Защо да не ги разширим и в областта, която ние с вас коментираме? А защо да съществуват граници изобщо? Ами ако всички дисциплини на човешкото познание са взаимно свързани? Тогава не би имало разлика между медицина и суеверие, между наука и религия.

Жарът в гласа на професора разтревожи Лангтън. Стори му се, че долавя в думите на лекаря намек за грях, за арогантна гордост.

— И каква е ползата от това да уловиш нечия душа?

— Освен факта, че доказваш изобщо нейното съществуване? Добър въпрос — професорът потъна в стола си и изведнъж придоби вид на уморен старец. — В експеримента си Клаустус откри един особен страничен ефект: гърлата на съдовете бяха запечатани с медна тел и восък и когато професорът докоснеше металната скоба на капака, за кратко виждаше в съзнанието си късче от живота на починалия. За няколко секунди преживяваше някои от спомените на клетия напуснал ни човек.

Лангтън нямаше желание да продължи тази мисъл, но професорът му помогна:

— Някои хора, инспекторе, обичат да преживяват отново и отново тези чужди пленени животи като свои. Наслаждават се на усещането да бъдат някой друг, да плячкосат нечие чуждо съзнание. Някои считат това за изключително… изтънчен деликатес.

Лангтън огледа луксозната стая и втренчените в него египетски изображения. Сториха му се нереални, нереален му се стори и самият град, който със сигурност лежеше отвъд стените на трапезарията.

— И всичко това се случва тук? В Ливърпул?

Професор Колдуел Чивърс кимна.

— Случва се в цяла Англия, инспекторе. А когато Сводът бъде открит, без съмнение ще започне да се случва и в Америка.

Лангтън си спомни думите на мисис Гриздейл, нейната увереност, че Сара е пленена. Той несъзнателно стисна ръката на професора над лакътя.

— Кой? Кой се занимава с тези делви? Кой?

— Инспекторе, моля ви — професорът се дръпна. — Знам само слухове. Нямам доказателства…

— Кой?

Възрастният професор се поколеба.

— Знам за бандата на Спрингфийлд Боб, за бандата от Карибите, но знам и едно име, което мои пациенти и техните семейства в страх повтарят отново и отново, дори не име, а псевдоним, зад който стои Господ знае кой.

— Кое е това име, професоре? Моля ви.

Професорът погледна Лангтън в очите и каза:

— Доʞтор Стъклен 2 2 В оригинала думата доктор е изписана съзнателно погрешно: doktor вместо doctor. За да запазим авторовата идея, ние обърнахме буквата к. — Artline Studios .

Лангтън се събуди в собственото си легло и се наслади на миг абсолютна, вцепеняваща забрава. После, когато търсещата му ръка напипа в леглото до него само измачкани чаршафи, реалността се върна върху му заедно с целия си товар нови спомени. Инспекторът остана да лежи още секунда, взрян в мътната сива светлина, процеждаща се през дебелите завеси, после отхвърли усуканите завивки и облече халата си. Часовникът на нощното шкафче показваше седем сутринта.

След шока и вълненията от предния ден инспекторът си беше легнал, изпълнен със страх от предстоящия сън. Очакваше да го сполети все същият повтарящ се кошмар, само дето към него щеше да се е прибавил и ужасът на мисълта, че кошмарът може би е нещо повече от образи в съзнанието му. Изтощението обаче беше смълчало всички демони — тази сутрин инспекторът не си спомняше да е сънувал кошмари.