Томас Бренън - Доктор Стъклен

В този ред на мисли Лангтън си спомни за мисис Гриздейл.

— Полицай, малко отклонение. Закарай ни на Хамлет Стрийт в Евертън.

Домът на мисис Гриздейл изглеждаше потънал в сън. Завесите на повечето прозорци бяха спуснати, по снега в предния двор нямаше пресни стъпки, но коминът димеше. Лангтън се обърна на площадката пред входната врата и видя, че Макбрайд го наблюдава през прозорчето на кабриолета.

След второто позвъняване зад стъклото на вратата се мерна лице. Тя се открехна само толкова, колкото инспекторът да зърне гневната гримаса на Мийра.

— Господарката Гриздейл не приема.

— Как е тя?

— Почива си, сър.

Лангтън се поколеба.

— Наистина трябва да я видя, Мийра. Само за минутка.

Очите на момичето блеснаха.

— Наранихте я много лошо.

После, сякаш дочула някакъв звук от вътрешността на къщата, Мийра се обърна и се заслуша. После отговори нещо, което Лангтън не долови, след това се обърна към инспектора и отвори вратата по-широко с такова изражение на лицето, сякаш пускаше в къщата кално улично псе.

— Господарката ще ви приеме.

Лангтън последва момичето до горния етаж и завари мисис Гриздейл отпусната в червен шезлонг. Одеяло я покриваше до гърдите, на раменете ѝ беше наметнат шал. Изглеждаше бледа, само високо на скулите ѝ горяха две алени петна.

— Инспекторе.

— Съжалявам, че ви събудих.

— Не спях. Просто си почивам — мисис Гриздейл се усмихна на Мийра и добави: — Всичко е наред, мила. Добре съм.

Прислужничката измери още веднъж инспектора с поглед и излезе.

— Надявам се, че се възстановявате.

— Скоро. Не е за пръв път да… — тя се усмихна насила и направи жест към близкия стол. — Няма ли да седнете?

— Не, благодаря ви. Долу ме чака кабриолет. Просто исках да се уверя, че вече сте по-добре.

Мисис Гриздейл кимна:

— И?

— Моля?

— Колкото и да ценя загрижеността ви за мен, инспекторе, сигурна съм, че искате да ме попитате и още нещо.

Лангтън се поколеба и рече:

— Трудно ми е да повярвам в тези… тези дѐлваджии.

— Те съществуват — отвърна спиритистката.

— Но…

Жената се приведе напред, шалът се свлече от раменете ѝ.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но на съпругата ви вече не може да се помогне.

Лангтън закрачи напред-назад.

— Няма ли как да я намерим? Да я освободим?

— Тя е една от стотиците, ако не и хилядите пленени душѝ, скрити от колекционерите на тайни места.

Инспекторът застина.

— Колекционери?

— Те сами се наричат така. Няма жив човек, на когото да е известно съдържанието на всички скрити делви, на всички тайни съдове.

— Ами доʞтор Стъклен?

Мисис Гриздейл се отпусна безсилно назад.

— Знаете за него?

— Знам само, че от него всички се боят.

— И с право — отвърна жената. — Стойте далеч от него. Дори другите колекционери не говорят за доʞтора.

— Защо? — Лангтън коленичи до нея. — Какво му е толкова особеното на този доʞтор Стъклен?

Вместо да отговори, мисис Гриздейл задиша тежко и накъсано. Не ѝ достигаше въздух. Мийра се втурна в стаята и изблъска Лангтън.

— Вървете си!

— Но…

Момичето отвори малко шишенце, поднесе го под носа на спиритистката и изплю през зъби:

— Вървете си, преди да сте я убили!

Лангтън изтича надолу по стълбите и затвори плътно входната врата зад гърба си. Качи се в кабриолета и се свлече на седалката до Макбрайд. Колата затрополи по Хамлет Стрийт, а сержантът попита:

— Това част от разследването ли е, сър?

Лангтън преглътна първия отговор, който му дойде на езика и каза:

— Може би.

В този момент осъзна колко прав е Макбрайд: възможната трагична съдба на Сара беше отвлякла вниманието му от убийството на бура и го беше накарала да пренебрегне дълга си. Но нима беше възможно за него да постъпи другояче? Тя му беше съпруга. Той трябваше да узнае истината.

А може би в края на краищата между двата случая имаше връзка: дѐлваджиите. Лангтън беше длъжен да се увери в това.

Колкото повече наближаваха Пиър Хед, толкова по-натоварен ставаше трафикът и кочияшът трябваше да лавира ловко. Лангтън видя грамадни каруци и парни коли да превозват товари от и към доковете: дървен материал от двете Америки, мрамор от Италия и предназначени за колониите топове вълнен плат от манчестърските тъкачни фабрики.

Непрестанна глъчка изпълваше въздуха: дрънченето на железните оси на колелата по чакъла, ревът от двигателите, съсъкът на буталата, тласкащи вагонетките по намазаните с грес релси. И над всичко това се извисяваха виковете и псувните на шофьорите и кочияшите. Подобно на широк буен приток, движението течеше към река Мърси. На двата тротоара пешеходци чакаха да пресекат. Някои рискуваха и се гмурваха в блъсканицата от коли и каруци, за да се доберат до отсрещната страна. Други, най-често парцаливи улични деца, се стрелкаха край и под колелата и отмъкваха всякакви дреболии, падащи от тръскащите се товари.