Томас Бренън - Доктор Стъклен

След като загърбиха протестите и извиненията на Пъркинс, Лангтън и Макбрайд се отправиха към административната сграда на Компанията на Свода. Макбрайд попита:

— Откъде знаехте, че информацията е излязла от него, сър?

— Не знаех — отвърна Лангтън. — Най-малкото, изобщо не бях сигурен. Само двама ду̀ши извън полицията заеха за Олсен: Конъли и Пъркинс. Само Пъркинс обаче знаеше на кой кораб плава огнярят. И аз се зачудих дали пък Пъркинс не е точно от онези хора, които жадуват за внимание.

Избягвайки ловко една люшнала се във въздуха мрежа с пълни със зърно чували, Макбрайд отбеляза:

— Значи, в онази кръчма или е имало някой, който е искал да накара Олсен да си мълчи, или пък такъв, който е донесъл информацията на трети човек, решен да не оставя след себе си свидетели.

— Точно така — Лангтън не продължи мисълта на сержанта: който и да е искал да затвори устата на Олсен — най-вероятно убиецът на бура — не е можел да знае, че Пъркинс ще отиде в една точно определена кръчма и ще издаде там важни сведения. Тоест или на убиеца страшно му е провървяло, или разполага с мрежа от информатори. Подобна мрежа говореше за организираност. Говореше за опасен професионализъм.

Лангтън и Макбрайд почакаха в мраморното фоайе на сградата на Компанията, докато рецепционистката ги пусна в позлатен лъскав асансьор. Униформеното пиколо в кабината знаеше кои са и ги качи до последния етаж, където мъж във фрак им се поклони и ги въведе в просторен кабинет.

— Лорд Салисбъри, сър? Инспектор Лангтън и неговият… ъм, помощник.

— Господа — мъжът зад грамадното бюро се изправи, но не протегна ръка за поздрав. Кимна към столовете за посетители и добави: — Как бих могъл да ви помогна?

Още докато сядаше, Лангтън усети, че столовете са поставени малко по-ниско от нивото на бюрото, така че лорд Салисбъри имаше привилегията да гледа всички свои гости отвисоко.

— Сигурно е станала някаква грешка, милорд. Ние имахме среща с началника на „Личен състав“.

Салисбъри махна с ръка.

— Този трагичен инцидент засяга цялата Компания, инспекторе, както и множеството нейни акционери. Всичко, което може да подрони общественото доверие в нашето начинание, трябва да бъде елиминирано бързо и дискретно. Така и обясних на вашия началник тази сутрин. Надявам се личното ми участие да ускори процеса по разкриването на престъплението.

Чутото накара Лангтън да се замисли за много неща едновременно. Защо директорът на Компанията на Трансатлантическия свод иска да потули разследването? Не ще да е само заради акционерите.

— Простете ми, милорд, но в случая не става дума за обикновен инцидент. Това е убийство. Раните по тялото на жертвата го доказват.

Салисбъри сви вежди:

— Модерен пропелер би могъл да причини същите разкъсвания. С очите си съм виждал какви ужасни рани нанасят корабните перки.

Лангтън усети, че стъпва по много тънък лед.

— Сигурен съм, че сте прав, милорд, но в конкретния случай лицето на жертвата е било отстранено внимателно и прецизно. А някои други… улики сочат, че мъжът е умрял от насилствена и болезнена смърт.

Салисбъри се втренчи в инспектора.

— Противоречите ли ми, сър?

Лангтън отвърна със същия втренчен поглед.

— Боя се, че нямам друг избор.

Макбрайд рязко си пое дъх, но очите на Лангтън гледаха право в очите на лорд Салисбъри. Сякаш след цяла вечност лордът кимна, седна зад бюрото и пръстите му се сключиха на колибка върху жилетката на корема му.

— Какво ви кара да мислите, че убитият е работел за нас, инспекторе?

— Дрехите му, милорд, както и фактът, че носеше в себе си ключ с особена форма, вероятно ключ за отчитане на времето на всяка смяна, от онези, които носят пазачите. Върху ключа е гравиран силует на мост.

Лорд Салисбъри кимна и посегна към една от тежките червени материални книги, струпани върху бюрото.

— Както обикновено, и днес поне десет-дванадесет работници отсъстват. Все хора, които считат за нормално да се излежават цял ден, вместо да си изкарват хляба с честен труд.

Лордът разлисти страниците и измъкна от тях изписан на ръка лист.

— Ето на: навигатори, дърводелци, шлосери и електротехници. И един нощен пазач: Ейбъл Кеплер.

— Без съмнение той би носил такъв ключ, какъвто ви описах? — попита Лангтън.

— Да, смятам, че да.

Това трябва да беше техният човек.

— Разполагате ли с адреса на Кеплер, милорд?

Салисбъри бутна листа към Макбрайд и го освободи с думите: