Томас Бренън - Доктор Стъклен

Докато тичаше, все така полуприведен, Лангтън погледна лицето на младата жена в прегръдките си. Вече в безсъзнание, тя се беше отпуснала напълно в ръцете му, главата ѝ тежеше назад, устата ѝ беше полуотворена. Изтощеното тяло на инспектора му повтаряше да я сложи на земята и да продължи, да изостави сестра Райт тук, в тунелите. В края на кран щата, доʞтор Стъклен беше избил много хора и не всички от тях бяха членове на криминалните банди от дѐлваджии.

Но Лангтън не можеше да я остави. Част от него искаше да я види изправена пред правосъдието, искаше сестрата да осъзнае щетата, която е нанесла с разрушаването на Свода. Друга част мислеше за нея просто като за една ранена жена, която се нуждае от помощ. При никакви положения не можеше да я изостави.

Джордж Сапьора му помагаше да качват тялото на сестрата по стълбите, чак до последните оронени стъпала. И тогава Лангтън видя пред себе си едно забравено сияние — дневната светлина. Младият Ерик стоеше на дъното, до стълбата под отвора на шахтата, с разширени от паника очи. Последният от полицаите с Фелоус вече се катереше нагоре. Лангтън видя как калните му ботуши изчезват по стъпалата.

— Качвай се, Ерик! — изкрещя Джордж и плесна момчето по гърба. — Живо, момче!

Ревът на водата нахлу в тунела зад тях. Лангтън подкани Фелоус да бяга с енергично кимване.

— Вървете!

Фелоус изтича до стълбата и затрополи по металните пречки. Джордж се изкатери донякъде, после се наведе да поеме сестра Райт. Подхвана я под отпуснатите рамене, а Лангтън крепеше тежестта на тялото ѝ отдолу. Ръцете на инспектора се изплъзваха от хлъзгавите окаляни метални скоби на стълбата, той напрегна всички сили да принуди крайно изтощеното си тяло да не го изоставя. Избута сестра Райт нагоре в последния момент, а ревът на водата изпълваше ушите му и тътенът завибрира в костите му. Не можеше вече да отличи пулсациите на машината от грохота на Мърси. Но не беше възможно машината да е оцеляла, нали?

— Държа я, сър! — извика Джордж, седнал на ръба на шахтата горе, прегърнал увисналото тяло на сестра Райт. — Ерик! Помагай, момче!

Лангтън се увери, че е избутал сестра Райт на безопасно място, вдигна очи и видя дневната светлина, оградена от ръба на шахтата. Трябваше само да изкачи още няколко стъпала. Надушваше чистия въздух.

Зад него и отдолу засвистя бесен вихър, блъсна го с всички сили нагоре и го изхвърли вън от шахтата. Лангтън се преметна вън до Джордж и сестра Райт, после се изтърколи встрани от тях, когато гейзер от речна вода блъвна нагоре от отвора на шахтата. Водният стълб се издигна най-малко на тридесет метра във въздуха, докато гравитацията не го дръпна обратно. Сивата вода, поръбена с мръснобяла пяна, се изви в яростна дъга и с трясък се стовари върху плочите на улицата.

Лангтън прикри сестра Райт с тялото си. Водата блъсна гърба му, тежка като олово, и заглуши всеки звук. Устата му се напълни със зловонна тиня и речна вода. Когато грохотът позатихна, инспекторът вдигна очи и видя Фелоус и хората му, пръснати край шахтата като разхвърляни от някое дете войници играчки. Потоци кална сива вода се стичаха обратно в шахтата като след тежък порой.

А после Лангтън видя Свода: мостът танцуваше. Кулите от тухли и стомана се тресяха и извиваха в такт с пулсациите на машината. Пътната платформа и железопътните линии се гънеха като въже за скачане в ръцете на малко момиченце или като камшик на кочияш. Лангтън виждаше как идеалните трептения пробягват по крепежите от стомана и бетон. Носещите кабели и тръби звънтяха като струните на арфа, някои от тях се накъсаха и шибнаха въздуха със смъртоносните си разплетени нишки.

Хората бягаха от Свода, писъците им се давеха под острите стонове на съпротивляващата се на напрежението стомана. Тухли и парчета зидария падаха с плясък в Мърси. Колко ли още оставаше, преди Сводът да се разпадне?

Лангтън се беше провалил. Беше закъснял.

Сестра Райт отвори очи и погледна инспектора. Устните ѝ помръднаха, но не се чуха думи. Лангтън отметна мръсната коса от лицето на младата жена и се замисли дали в момента тя разбира, че е победила.

Звукът от усукващата се стомана стана по-нисък и Лангтън отново вдигна очи. Като след лък, прокаран до края по струните на цигулката, вибрациите на метала започнаха да затихват. Треперенето на кулите полека се забави, докато най-сетне те се отпуснаха обратно неподвижни на основите си, подобно на снимка, дошла отново на фокус. Неестественото движение на пътната платформа и железопътните линии започна да отмира, вълнообразните трептения отслабваха, амплитудата им беше изчерпала енергията си. Като стихващи вълнички по повърхността на езеро, осцилацията престана.