Томас Бренън - Доктор Стъклен

Когато мракът го погълна, Лангтън затаи дъх. Ритмичното туптене от близкия атрактор заличаваше всички други звуци, освен биенето на сърцето на инспектора. Той полека се изправи на крака и се опита да се овладее. Една грешна стъпка и можеше да пропадне в друга шахта или да кривне по непознат коридор и да се изгуби завинаги.

Помогна му кабелът. Когато очите на Лангтън забравиха електрическата светлина на фенера, те доловиха смътното бяло сияние, излъчвано от самия кабел. Полуприклекнал, инспекторът проследи ефимерната му нишка обратно по коридора и скоро зърна по-силното сияние зад високия праг на херметическата врата, водеща към каверната с машината.

Сестра Райт стоеше до стъкленото ядро на апарата. Бледата бяла светлина, която то излъчваше, обливаше протегнатата ръка на младата жена и лицето ѝ, озарено от нежна усмивка. Сестрата се взираше във вихрещия се зад стъклото облак като хипнотизирана, като малко дете, зърнало първата в живота си дъга.

С колебливите, извинителни стъпки на натрапник, Лангтън се приближи до нея.

— Сестра Райт. Сестра?

Жената се обърна към него и отдръпна ръката си. Усмивката ѝ помръкна.

— О, Матю. Нямаш представа колко ме натъжаваш с това, че те срещам тук.

Сякаш оправдавайки се, инспекторът каза:

— Нямах избор. Осъзнах, че планирате нападение срещу Свода.

— Трябваше да мислиш повече като съпруг и по-малко като полицай — отвърна сестра Райт и препречи с тялото си пътя му към машината. — Помолих те да стоиш настрана. Помолих те. Спомняш ли си?

— Спомням си — Лангтън огледа каверната, но видя само сенки. Единствената бледа светлина идваше от затворения зад стъклото водовъртеж, но тя не беше достатъчно силна, за да достигне до стените и ъглите. Приглушеното бумтене на вибрациите на машината заглушаваше всеки звук от евентуални приближаващи се стъпки.

Пристъпвайки настрани, малко по-близо до машината, Лангтън продължи:

— Наистина ли смятате, че можете да разрушите Свода?

Сестра Райт кимна.

— Да, наистина. Професорът разказа ли ти за Галопиращия Джордж, мостът в Америка, който сам се разбил на парчета? Именно професорът ми даде и идеята, и научните познания за конструирането на резонатора.

— Съмнявам се, че професорът би приел с чест подобна съмнителна заслуга — Лангтън се мъчеше да я накара да продължи да говори, докато той сам бавно пристъпваше към една извита дъска на пода до машината. — Дали би искал да носи на съвестта си вината за смъртта на толкова хора? Всички тези хора над нас?

Сестра Райт за миг отвърна очи.

— Искаше се ми се всичко да можеше да стане по друг начин, Матю. Искаше ми се, наистина. Но нямам избор.

При тези думи Лангтън спря на място. Много му се искаше да се добере до дъската и машината, но буквално копнееше да узнае какви мотиви всъщност движат замисъла на сестра Райт.

— Толкова ли силно мразите бурите, че сте готова да унищожите Свода и да избиете стотици, може би и хиляди, само за да го припишете на африканерите и да ги опозорите?

— Презирам бурите и всичко, което сториха, но те не са моята цел и никога не са били. Просто представляват удобна изкупителна жертва.

Лангтън се втренчи в младата жена.

— Сводът ще краде човешки душѝ — продължи сестрата с грейнали очи. — Какво представлява той, ако не гигантска антена, заземена при всяка кула, непрекъснато заредена с електричество от железницата — чист магнит за душите на умиращите. Вместо да получат покой, те ще се тълпят към грамадната антена и по нея ще потъват в мъртвата земя. Вместо свобода, ще получат затвор. Вместо мир — болка. Когато осъзнах реалния ужас от този факт, вече знаех, че трябва да разруша Свода.

Лангтън отново си спомни празния кафез в кабинета на сестра Райт в Лечебницата и историята ѝ за освободеното птиче. Сега инспекторът се вгледа дълбоко в трескавите ѝ очи и видя в тях лудостта. Случилото се в Южна Африка може и да беше посяло у сестрата семената на безумието, но едва през следващите години те бяха избуяли отвъд всякакъв контрол.

— Сводът е просто мост — каза инспекторът. — Нищо повече.

Жената поклати глава.

— А нима делвите оттатък не са просто гланцирани буркани? Не. Науката ни доведе до днешния ден, Матю, а науката е прекрасен слуга, но и опасен господар. Дойде времето да си върнем властта над нея.

Сякаш в отговор на думите ѝ, вихрещите се в стъкления лабиринт душѝ се замятаха още по-бързо. Трептящите вибрации заглъхнаха, заменени от една-едничка скръбна нота, Лангтън я улови като остро жужене в дъното на съзнанието си. Самият въздух в каверната сякаш се сгъсти и натежа, всяко вдишване изискваше усилие.