Томас Бренън - Доктор Стъклен

Някой с далеч по-практични мисли в главата беше идвал тук наскоро. По-голямата част от настлания с бели плочки под на понтона беше заета от странно метално устройство, прилично на широко разтворило се метално цвете. Сините му венчелистчета от тънки стоманени листове се редяха около ядро от медна намотка. Лангтън виждаше, че преминалият през стената кабел свършва в основата на устройството. Виждаше дори как венчелистчетата на особеното цвете потрепват от някакво невидимо течение.

Инспекторът си представи как всички душѝ в машината долу преминават по кабела и влизат в странното устройство. Възможно ли беше атракторът, или каквото и там чудо да представляваше апаратът в подземията, действително да накара Свода да затанцува? Да се люлее и усуква, да се деформира, докато се разпадне? Тежките стоманени греди и солидните тухлени стени пред него му казваха „не“. Въпреки това Лангтън направи опит да отвори херметическата врата, да влезе в понтона и да разгледа устройството цвете. Рулят на вратата обаче не помръдна. Инспекторът опита да отключи механизма с ключа на Джейк, но безуспешно.

Прибра ключа в джоба си и ръката му инстинктивно потърси револвера. Нямаше го. Лангтън си спомни падането в шахтата и далечният шум от нещо тежко, ударило палетите, които беше оставил долу. Не губи повече време да съжалява за изгубеното оръжие.

Вместо това заоглежда сервизното помещение, търсейки нещо, с което да повреди или прекъсне кабела, след като не можеше да се добере до самата машина в понтона. Намери само няколко къси парчета дърво, а те не можеха да оставят върху тежкия меден кабел нищо повече от няколко вдлъбнатинки. Металната кутия на фенера свърши малко по-добра работа.

Лангтън изтри лицето си с ръкав и си погледна часовника — три без шест минути. Кралицата вече е заела мястото си. Без съмнение военният оркестър огласяше Пиър Хед с тържествени потпури. А хиляди хора седяха и чакаха в сянката на Свода.

Лангтън вдигна капака над шахтата, вече уверен, че трябва да строши стъкленото сърце на машината долу в каверната, без значение какви неконтролируеми останки от емоции изпълваха съзнанието му в присъствието на развълнуваните душѝ. Последната му възможност бяха Кромуеловите шлюзове — инспекторът не се боеше за собствения си живот, но се тревожеше за Джордж, за Фелоус и хората му, които щяха да бъдат връхлетени от водите на Мърси, нахлули в тунелите.

Някакво далечно трептене спря ръката му. Инспекторът, застанал на ръба на отворената шахта, усети как подът затрепери под нозете му и пръстите му стиснаха студения метал на капака. Сякаш туптеше сърцето на гигант или се долавяха поривите на самия Господен двигател в центъра на земята. Лангтън се втурна към шпионката на херметическата врата и видя венчелистчетата на странната машина цвете да потръпват при всяка следваща вибрация. Свиваха се и трепкаха като живи.

Инспекторът осъзна, че долавя едва малка част от предавания сигнал. Други тонове и кънтящи отгласи трептяха някъде зад основната, по-груба вибрация. На косъм отвъд границата на слуха му се вихреха странни хармонии — ноти ту съвпадащи, ту изпадащи от идеалния синхрон. Какво ли щеше да стане, когато тези разнообразни вълни се насложеха една върху друга и постигнеха интерференция? Когато се комбинираха една с друга така, както се бяха комбинирали душите долу в атрактора?

Лангтън изтича до отворената шахта и се хвърли обратно в тунела надолу. Увисна, поколеба се за миг, след това придърпа херметическия капак обратно над главата си и го затвори. Той тежко падна върху гумените си уплътнения. Лангтън завъртя руля, заключи го, погледна надолу и му се прииска да не беше поглеждал — зловонната паст на шахтата го чакаше под увисналите, протегнати нозе. На отслабващата светлина на фенера инспекторът погледна към стената пред себе си и сграбчи кабела. В същия миг в главата му избухна взрив от натрошени късове от спомени и чувства — стотици гласове запищяха вътре в него, бяла светлина го заслепи.

Той рязко отдръпна ръка от вибриращия кабел и насмалко не падна в шахтата. Съвсем бавно, все още чуващ отекващите в главата си гласове, Лангтън полека се заспуска надолу. Въпреки многократните подхлъзвания и изненадващи драскотини, той се стараеше да избягва кабела, сякаш беше жив. Когато стигна до кръстосаните палети при входа на тунела към каверните, кръв течеше от изподраните му кокалчета, от лактите и коленете му. Инспекторът изпълзя от шахтата и рухна на пода, потърси револвера си, но видя само изронени тухли и кал. И в този момент фенерът му угасна.