Томас Бренън - Доктор Стъклен

Още крачка напред. Белият облак се замята бясно в затвора си. Емоции заляха Лангтън: страх, болка, скръб, завист, омраза, любов. Като късчета в детски калейдоскоп, емоциите се натрошаваха и пръскаха, после се сливаха отново, за да оформят случайни, нови, безименни чувства, хибриди със сила, по-голяма от силата на съставящите ги части.

Револверът потрепери в дланта на инспектора. Той го стисна с две ръце и се опита да се съсредоточи върху крехката стъклена конструкция. Писъкът в черепа му премина и рев, във физически осезаемо туптене. И от целия бял шум в главата му изкристализира едно чувство: страх.

— Не мога да го направя — Лангтън свали пистолета и отстъпи назад. Изтри потта от челото си с ръкав и загълта тежко влажния въздух. — Не мога.

— Искате ли аз да го прострелям, сър? — обади се Джордж. — Отдръпнете се само там, до вратата.

Лангтън погледна вихрещия се облак и долови ехото от движението му зад стъклото. Макар пленени и безпомощни, душите се страхуваха да бъдат освободени. Инспекторът не можеше да ги нарани, но навярно имаше и друг начин да деактивира машината.

— Докъде води този кабел?

Джордж насочи лъча на фенера към кабел, дебел може би пет сантиметра, обвит в текстил и каучук. Той влизаше в машината от противоположната страна през лъскав меден контакт с ширината на лопата, пристегнат за него с корабен винт. Лангтън закрачи в мрака, следвайки кабела, а Джордж пое по петите му.

Кабелът се проточваше по пода от другата страна на машината, излизаше през друга херметическа стоманена врата на отсрещната стена, минаваше по къс коридор след нея и после поемаше нагоре по тясна шахта, от която дъхтеше на застояло. Лангтън понечи да пристъпи в шахтата, за да погледне нагоре, но Джордж го дръпна в последния момент.

— Внимавайте, инспекторе. Гледайте и слушайте.

Тунелджията взе парче тухла от пода и го пусна надолу в шахтата — под завоя на кабела подът липсваше. Лангтън започна да брои. Когато стигна до двадесет, се отказа. След това се дочу далечен плясък.

— Това е шахта, останала от предварителните сондажи за Свода — каза Джордж. — От Компанията трябваше да са ги запълнили, но това струва пари. Пък кой има работа да се завира тук долу?

От оронените ръбове на шахтата вееше студено течение. На светлината на газения фенер Лангтън видя, че изолираният кабел поема нагоре — беше здраво прикрепен към рушащите се стени на шахтата с чисто нови стоманени скоби.

— Какво има над нас?

— Понтонът, инспекторе, основите на първата кула на Свода.

Лангтън се загледа нагоре в мрака отвъд лъча на фенера. Какво замисляше сестра Райт? Всичките тези душѝ, събрани в грамадната машина, всичката тази енергия, концентрирана и дебнеща. Чакаща да разруши Свода.

Инспекторът погледна часовника си: един и десет. Високо над него, в дневния свят, тържествената процесия на кралицата сигурно преминаваше по ливърпулските улици. Скоро нейно величество щеше да стигне до Пиър Хед и да заеме мястото си сред гостите. Под сянката на елегантната входна рампа на Свода и извисяващата се първа кула.

— Трябва да се кача горе — каза Лангтън, наведе се да се пъхне в шахтата и затърси удобни места за захващане, за да може да се изкатери.

— Дори не си го и помисляйте, инспекторе.

Лангтън не отговори. Мислеше дали по ронещите се стени ще успее да намери достатъчно удобни пролуки, за които да се залавя и да стъпва. Струваше му се, че дори вижда по стените спираловидните следи от бургията на сондата, с която хората на Свода бяха пробили шахтата. Може би те щяха да му осигурят достатъчна опора.

— Моля ви, инспекторе. Аз работя тук долу от двадесет години и не бих се пробвал. Самоубийство е, казвам ви.

Лангтън погледна Джордж, поколеба се и после кимна.

— Прав си. Да се връщаме.

Но докато се връщаха по стъпките си към помещението с жужащата машина, инспекторът каза:

— Би ли се върнал обратно горе да провериш защо се бавят майор Фелоус и хората му? Аз ще те чакам тук.

Джордж Сапьора спря насред коридора и изгледа инспектора, а очите му блестяха черни на светлината на фенера. Повече от всякога източените черти на лицето му му придаваха вид на някакво странно ровещо под земята животно.

— Нали няма да решите да се качвате нагоре по оная шахта, сър? Кажете ми, че няма.

— Губим време, Джордж. Фелоус има нужда от водач.

Джордж сложи мръсната си длан на ръката на Лангтън.

— Има един друг начин да унищожим машината, сър. Кромуеловите шлюзове.