Томас Бренън - Доктор Стъклен

Вратата не можеше изобщо да се затвори, защото през уплътнения с каучук праг беше прехвърлена грамадната оплетка кабели. Лангтън зърна отвора на ключалка и пъхна в нея ключа на Мичман Джейк. Превъртя го, заключващият механизъм се задейства, осемте радиално разположени цилиндрични резета се показаха от ръбовете на вратата, лъснали от греста. Лангтън с прищракване ги прибра обратно на място, прибра ключа в джоба си и отвори тежката врата докрай.

Трепкащо бяло сияние огря инспектора, от следващото помещение лъхна аромат на мокра пръст и бели цветя, подправен с леката, но остра миризма на изгоряла гума. Но нещо друго спря Лангтън да прекрачи високия праг на херметическата врата — някакво усещане в дъното на съзнанието му, осезаем шепот, вещаещ страшна заплаха. Извърна се да види дали Джордж е доловил същото. Тунелджията разтриваше слепоочията си, сякаш да прогони прииждащо главоболие.

Преди да прекрачи в следващото помещение, Лангтън измъкна револвера си, бутна Джордж зад прикритието на стената до вратата, взе фенера от ръката му и го мушна най-напред през вратата, за да освети пътя си. Очите на куп плъхове се вторачиха в него, после животинчетата се разбягаха и изчезнаха из сенките. Друга жива душа вътре нямаше. Само поставеният в центъра на помещението гигантски апарат показваше, че наскоро тук са работили хора.

Лангтън добре помнеше атрактора, намерен у Редфърс, както и по-модерния му вариант, който беше видял у дѐлваджиите на Плимсол Стрийт — тежък, но преносим от един човек, и достатъчно малък, за да се постави на масата.

Грамадната машина пред очите му беше по-висока от него самия. Лъскави цилиндри от мед и стомана. Спираловидно усукани тръби, по-дебели от ръката му. Медната намотка на „Ървинг и Лонг“ жужеше и просветваше леко — през нея преминаваше сериозен електрически заряд. Но онова, което привлече погледна на Лангтън, беше огромното ядро в центъра на машината: фантастични спирали и кълба от прозрачно чисто стъкло, свързани с източени тръбички, подобни на елегантно извити артерии. Душите, пулсиращи в стъкления лабиринт, не спираха нито за секунда; всяка тяхна частица се намираше в непрекъснато, мълчаливо движение. Душите се вихреха из прозрачните камери като изпълнена с живот бяла мъгла, а фосфоресциращото им сияние пълнеше цялото помещение с трепкащо бледо сияние.

Образът на душата на младата Едит, напускаща тялото и политаща към атрактора на дѐлваджиите, се мерна в съзнанието на инспектора. Той си представи душите от всички онези делви в широката каверна, представи си как електрически заредените им частици протичат по кабелната оплетка и влизат в грамадната машина. Стотици душѝ в бесен водовъртеж в стъкления си затвор. Какво щеше да прави с тях сестра Райт?

Лангтън прескочи преплетените кабели, които потъваха във вътрешността на апарата. Пристъпи още няколко крачки напред, въздухът сякаш се сгъсти и го блъсна назад като ръка, опряна в гърдите му. Гърлото му се сви, когато шепотът в главата му се усили и стана по-напрегнат.

— Какво е това според вас, сър? — обади се Джордж Сапьора. — На мен ми прилича на някакъв двигател.

— Двигател е — отвърна инспекторът. Двигател, който катализира преминаването на душата от едно състояние на живота в следващото? Или създаден, за да използва силата им? Как хората на сестра Райт бяха свалили цялата машина тук?

После инспекторът осъзна, че размерът на нито една от отделните части на машината не надхвърля метър и осемдесет, дори медната намотка — частите бяха достатъчно малки, за да ги носи сам човек и да преминат през вратите, тесните коридори и шахтите. Дори различните стъклени съдове бяха явно отделни и едва впоследствие свързани заедно, за да образуват едно цяло. В ъгъла на помещението бяха натрупани дървени палети и рамки, явно използвани за пренасяне на отделните части. Планирането и изпълнението сигурно бяха отнели месеци. А производството на частите — години. Колко дълго сестра Райт и съучастниците ѝ бяха работили върху машината?

Лангтън трябваше да я унищожи, преди сестра Райт да я задейства. Трябваше да освободи пленените вътре душѝ, макар че част от него се противеше на мисълта да им причини още болка освен тази, която вече бяха преживели. Помисли за хилядите гости горе, за Нейно величество, извади револвера си и направи още крачка напред.

Скръбният шепот в дъното на съзнанието му се издигна до писък. Сякаш усетил намерението му, облакът от душѝ се скупчи до стъклото точно пред него. Лангтън можеше да се закълне, че долавя как нещо, подобно на гъста течност, се плиска вътре в стъклената плетеница.