Томас Бренън - Доктор Стъклен

На по-малко от сто метра от инспектора човешка глава се подаде от тъмния вход на един от тунелите и отново се скри. Лангтън се втренчи в мястото на движението, за да се увери, че не му се е привидяло. Малката, лъскава гола глава на мъжа отново се подаде вън за миг, после пак се гмурна в мрака.

Лангтън се поколеба. Ръката му посегна към ултразвуковото устройство в джоба му. Вдясно беше главната порта на лагера, вляво — където стената на дока се срещаше с вертикалния висок бряг на Пиър Хед, зееше отворът на тунела, от който се бе подал странният човек. Лангтън свърна наляво, мушна се под временните дървени бариери и показа значката на ревера си на охраната. Продължи да следва перилата по ръба на дока, докато дочу познато бумтене, подобно на пулса на гигантско животно. После заобиколи един нисък склад и видя камиона с парния двигатели и въздушната помпа, хъркаща отзад в ремаркето.

До камиона Джордж Сапьора се събличаше и тъкмо дърпаше гумирания си костюм, когато усети, че някой идва.

— О, вие ли сте, инспекторе. Рекох, че някой от важните гости е налетял на нас.

Лангтън погледна отворената в земята шахта, в чийто мрак потъваше стълба. Два пулсиращи маркуча, единият жълт, а другият — червен, също слизаха надолу.

— Има някой в тунелите. Видях го как се показа.

— Младият Ерик ще да е — отвърна Джордж, все така полуоблечен. — Тъкмо се канех да сложа някакви по-представителни дрехи. Майор Фелоус рече да докладваме, ако видим нещо странно, та тъкмо отивах…

Лангтън направи крачка напред.

— Какво сте открили?

Джордж Сапьора се почеса по брадата.

— Да ви кажа право, и аз не знам, сър. Дълбоко долу, близо до първата кула на Свода, някой е построил огромна метална машина, която не мяза на нищо, което съм виждал през живота си.

Лангтън не можа да повярва колко студено е в тунелите под Пиър Хед. Само минути, след като се беше спуснал по стълбата, студът вече се беше просмукал до костите му, дланите и ходилата му бяха напълно безчувствени, сякаш чужди. Сега му се искаше да беше приел предложението на Джордж Сапьора да облече един от изолиращите гумени костюми. Вместо да се вслуша обаче, нетърпението го беше накарало да слезе в шахтата както си беше — в тънките си ежедневни дрехи. Докато джапаше из влажните тунели, вода капеше от извития таван, капките падаха във врата му и квасеха ризата и куртката му.

Лангтън си спомни, че като слезе в шахтата, беше погледнал за момент нагоре. Квадратният къс небе високо над главата му му се беше сторил така малък и далечен. Изведнъж го беше обзела твърдата увереност, че никога повече няма да види дневната светлина.

Сега виждаше пред себе фенера на Джордж — газова лампа, обливаща зидарията на тунела с мазна жълта светлина. Разкривената сянка на Сапьора се катереше по стените и се гърчеше, докато тунелджията газеше из вадата гъста зловонна гнус в нозете им. Свикнал с тесните тунели, Джордж беше придобил опитна, полуприклекнала стойка с отпуснати рамене и приведена глава, която го караше да прилича на дресирана маймуна от някой евтин роман на ужасите. Лангтън вече си беше изподрал главата в ниския таван и толкова пъти се беше удрял в стените, че кокалчетата на ръцете му и челото му кървяха.

Когато леденият поток, в който газеха, стигна до коленете им, на инспектора искрено му се прииска да беше изчакал Фелоус и неговите хора. Но какво щеше да им каже? Не беше сигурен дали машината в тунелите принадлежи на доʞтор Стъклен.

— Внимателно, сър — обади се Джордж. — Дупка.

На жълтата светлина от фенера Лангтън видя идеално кръглия отвор на шахта в пода пред краката си. Водата със съсък падаше в нея и от незнайна дълбочина долиташе ехото от плисъка ѝ. Макар че беше завързан за Джордж със здраво конопено въже, инспекторът много внимателно заобиколи шахтата. Ботушите му се хлъзгаха по ронещите се, лъскаво-мазни тухли.

— Не сме далече, сър. Скоро ще излезем на сухо. Е, това, което минава за сухо тук, долу.

— Къде сме?

Джордж вдигна очи, сякаш можеше да види през тоновете пясъчник, пръст и тухли.

— Трябва да сме досами брега, сър. Още няколко метра и сме под самата Мърси.

Лангтън потрепери. Милиони кубически метри студена сива вода. Тонове тиня и боклуци. Удържани само от няколко метра остаряла зидария.

Мъчейки се да следва Джордж, а и да се разсейва от страшните мисли, Лангтън попита:

— Кой е построил тези тунели?

— Хубав въпрос, сър. Някои са ги прокарали контрабандистите, още преди векове. Внасяли са тютюн и пиячка, захар, а и роби също, дори след забраната — Джордж спря за момент и бръсна с ръка нападалите по рамото му хлебарки. — А има и още по-стари тунели и шахти. Много, много по-стари, построили са ги още римляните, ако вярваме на хрониките. По-точно, робите на римляните. Лесно ще повярвате, стига само да видите зидарията тук.