Томас Бренън - Доктор Стъклен

Изведнъж инспекторът застина. Слаб аромат, деликатен намек за нещо познато, го блъсна едва ли не физически, прониза го асоциация, която го върна назад в годините. Сара използваше този парфюм. Нежна смес между портокалови цветчета и фрезии. Тя обичаше да си слага малко зад ушите, на извивката на елегантната си шия…

Лангтън тръсна глава като пиян човек, който иска да проясни ума си. Насили да върне вниманието си върху обстановката. Трябваше да се съсредоточи. Ръката му напипа ключа от моста в джоба. Ключът на Джейк. Точно отпред се издигаше сградата на Компанията на Свода. Лангтън си проправи път през фоайето на сградата — от двете страни на входа стояха портиери с униформи.

— Трябва да говоря с човек от администрацията. С някой, който се занимава с ключовете и сигурността.

Портиерът, с грубовата фигура на боксьор и едва прикрити моряшки татуировки по китките, хвърли поглед на значката на ревера на Лангтън.

— Ще проверя дали някой е дежурен, сър.

Мъжът се скри зад преградата с вътрешната телефонна централа, инспекторът закрачи из отекващото мраморно фоайе. Погледна часовника си. Дванадесет без двадесет. След малко повече от три часа кралицата щеше официално да обяви Свода за открит.

Портиерът се върна:

— Мистър Харисън от инженерите слиза насам, сър.

Харисън, мъж под тридесет години, но вече посивял, разтърси ръката на Лангтън и попита с какво може да помогне. Огледа ключа на Джейк под светлината на полилея, обърна го фронтално и примижа срещу профила му, опипа острите ръбове на нарезите.

— Много странно.

— Какво виждате?

— Ами… Колкото и да е невероятно, мога да се закълна, че това тук прилича точно на ключовете на нашите майстори, които отговарят за понтоните. Но аз мисля — по-право, сигурен съм — че всички техни ключове в момента са прибрани и затворени в сейф. Много странно.

— Какво отварят тези ключове?

Харисън вдигна очи към инспектора.

— Да отварят? Ами отварят всички врати, водещи към понтоните. Всички до една.

Лангтън си пое дълбоко въздух.

— Какво точно представляват тези понтони?

Харисън го дръпна към един от прозорците на фоайето и му посочи най-близката кула на Свода, първата от многото, подредени по дължината на моста през целия Атлантически океан. Ръката на инженера посочи основата на кулата, скрита под водите на Мърси.

— Виждате ли, ето там. Понтоните са конструкции от метал и дърво — приличат на огромни въздушни звънци с диаметър стотици метри, — които ние потапяме на океанското дъно. След това изкопчиите и зидарите се спускат долу в понтона, изграждат вътре основите на всяка една кула. После ние разглобяваме външната рамка на понтона и я използваме за строежа на следващата кула, но ядрото на въздушния звънец остава. Коридорите и стълбищата, по които зидарите са слизали до основите на всяка кула така и не са зазидани. Този ключ отваря вратите, водещи към тези коридори.

Нима сестра Райт искаше да разруши Свода? Да слезе в основите на кулата и… какво? Да сложи експлозиви? Да подкопае конструкцията?

Лангтън се опита да си представи колосалната тежест на моста, отпуснала се върху четвъртитите основи на кулите, всяка широка по сто метра на мястото, където потъваше под водната повърхност. Милиони тонове стомана, гранит, тухли, желязо. Заедно с декоративните каменни плочи, облицоващи кулите и криещи надвисналата метална конструкция. Отдалече ъгловатите египетски барелефи изглеждаха плътни и леко заплашителни.

Харисън завъртя ключа в ръката си и продължи:

— Ключове като този дават достъп на работниците до вътрешните ревизионни коридори и стълби от дъното до самия връх на всяка кула. Тя се нуждае от непрекъсната поддръжка. Сводът имам предвид.

Сводът отново беше станал „тя“.

— Значи с помощта на подобен ключ човек би могъл да саботира Свода отвътре?

На лицето на Харисън се изписа ужас.

— Надявам се нищо подобно да не се случи.

— Но е възможно.

— Хората на майор Фелоус претърсиха всеки сантиметър от Свода — отвърна Харисън. — Проверяваха за всякакъв тип саботаж, за експлозиви, дори за газ. Самият аз миналата седмица обходих първата и втората кула крачка по крачка. Нямаше никаква следа от външна намеса.

Или следите са били толкова странни и елегантно замаскирани, че ти изобщо не си ги забелязал , помисли Лангтън. После протегна ръка.

— Бихте ли ми върнали ключа?

Харисън обаче го стисна здраво в шепа.

— Трябва да го заключа в сейфа при останалите. Действително ли смятате, че ще ви бъде необходим?