Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Честно ли? Не знам.

Харисън се поколеба, погледна отново към първата кула и пусна ключа в протегнатата длан на инспектора.

— Ще трябва да уведомя лорд Салисбъри.

— Разбира се — Лангтън стисна ръката на инженера и се заспуска по стъпалата пред главния вход, но се обърна, когато чу, че Харисън го вика.

— Смятате ли, че има някаква заплаха за Свода, инспекторе?

Вместо да отговори, Лангтън каза:

— Майор Фелоус и хората му са уверени, че са проверили всичко.

Инспекторът се отправи към прясно боядисаните перила по ръба на кея. Отвъд тях, под блоковете пясъчник, право надолу се плискаше сивата вода. На около петдесет метра от дока отстоеше първата кула. Солидна. Гигантска. Очевидно неразрушима.

Лангтън стисна перилото и усети как металът в ръката му вибрира от усилията на духовия оркестър. По водата долу пълзяха вълнички под ледения вятър. Видението на мисис Гриздейл, получено от Сара, която пък го беше попила от някой от своите „клиенти“ — танцуващ мост. Ако това видение изобщо означаваше нещо, как беше възможно тази колосална структура да се огъне или усуче? Как можеше сестра Райт да деформира стомана и камък?

На рамото на инспектора легна ръка и той рязко се извъртя. Ръката му напипа дръжката на револвера, но миг по-късно очите му разпознаха човека пред него.

— Професоре.

— Инспекторе. Радвам се, че ви виждам. С вас имаме разговор — професор Колдуел Чивърс не изглеждаше в добро настроение. Напротив, изразът на лицето му, кръстосаните зад гърба ръце, напрегнатата изопната стойка го караха да прилича на училищен директор, който се кани да накаже непокорен ученик. — Разбирам, че сте нахлули насила в дома ми, без да имате основателна причина или да бъдете предизвикан по какъвто и да било начин, заплашвали сте прислугата и сте напуснали без никакво обяснение.

— Професоре, аз…

— Аз не се обиждам лесно, Лангтън, но това е твърде много. Възнамерявах да отнеса въпроса към началника на полицията. Сестра Райт обаче се застъпи за вас и аз реших да не предприемам все още тази стъпка.

Лангтън се вторачи в професора.

— Виждали сте се със сестра Райт?

— Разбира се. Тя е на откриването в качеството си на председателка на сестринската гилдия, както и по моя покана. А сега, сър, очаквам обяснението ви.

Лангтън кимна.

— Наистина заслужавате обяснение, професоре, но в момента нямам време за това.

— Вижте…

— Някой възнамерява да атакува Свода — сниши глас Лангтън и пристъпи към професора. — Мислех, че този някой сте вие… Затова нахлух в дома ви. Простете ми.

Професорът буквално зяпна.

— Аз? Че как въобще ви е хрумнало това?

Лангтън само махна с ръка. Не искаше да споменава името на сестра Райт. Още не. Може би и никога повече.

Вместо това каза:

— Вие сте проектирали част от Свода, нали?

— Само облицовката, барелефите от украсата и прочие. Защо?

Лангтън пое дълбоко въздух.

— Ако обаче действително желаехте да разрушите Свода, как щяхте да го направите?

— Полудяхте ли?

— Възможно е, но, моля, угодете ми. Как?

Професорът вдигна очи към кулата, плъзна поглед към гъмжащите гости, после отново погледна инспектора.

— Съществуват много начини. Най-грубият включва експлозиви в основата на кулите или по носещите въжета. Газ, метан или природен, изпомпан под налягане в понтоните. Саботаж, например прерязване на носещите кабели… Но всичко това със сигурност е било предвидено и проверено от охраната, нали?

— Така е, но дали няма някой по-елегантен начин?

— Какво имате предвид?

— Нещо отвъд очевидното, нещо, което никой не би очаквал… — Лангтън отново се сети за мисис Гриздейл. — Какво би накарало моста да танцува?

Този път професорът изгледа Лангтън с пълната увереност, че човекът пред него е напълно побъркан.

— Мислете, професоре. Какво би разкривило Свода, кое би го деформирало и разрушило?

Миг пауза, после по лицето на професора се разля усмивка.

— Галопиращия Джордж.

— Моля?

— Висящ мост на река Чарлс в Нова Британска Колумбия — обясни професорът. — Дори при сравнително тих вятър мостът винаги се люлеел и по хоризонтала, и по вертикала. Затова местните го нарекли Галопиращия Джордж. И не се изненадали, когато започнал да се разпада на парчета при един малко по-силен вихър. Разчистили го донякъде и повикали хора с камера да снимат. Гледал съм записа — цялата конструкция осцилира по шестте степени на свобода. Невероятна гледка.

Сигурен, че е намерил отговора на своя въпрос, сега Лангтън имаше нужда от възможно най-много информация.