Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Не знам. Но бих искал да разбера.

— Какво ви каза този Мичман Джейк?

— Нищо. Умря в карцера — отвърна Лангтън. Фелоус никога нямаше да повярва на събитията, разиграли се след смъртта на Джейк, нито пък на теорията на инспектора за гигантска машина атрактор, навярно сглобена някъде съвсем близо до трансатлантическия мост. — Но това, че притежаваше подобен ключ, не е случайно.

— Но не е и доказателство за нищо, Лангтън.

— Говорих с друг член на бандата му и съм сигурен, че нещо страшно ще се случи днес, ако не го предотвратим.

— Какво ще се случи, Лангтън? Кажи ми. Дай ми подробности, насоки. Нещо, за което моите хора да се оглеждат.

— Не мога, Фелоус. Самият аз не знам какво да търся.

Фелоус го загледа преценяващо няколко секунди. Като полицай, занимаващ се с уличен пияница или със скитащ луд.

— Чудя се ти на чия страна си, Лангтън.

Как би могъл да отговори на това? И сам не беше сигурен вече.

— Просто не искам да има повече убийства.

Фелоус погледна през прозореца към чакащите отвън часови, а Лангтън полека плъзна ръка в джоба си към револвера. Замисли се дали би могъл да просне майора в безсъзнание, преди той да повика хората си. Инспекторът полека премести тежестта си и пристъпи малко по-напред.

Фелоус се обърна към него и кимна:

— Ще поръчам на моите екипи да удвоят бдителността си. Макар че как биха могли да попречат на нещо, за което само намекваш… Лангтън, ако видиш нещо точно определено, свирни силно три пъти с това.

И сложи в ръката на инспектора някакво странно апаратче. Беше по-тежко, отколкото предполагаше малкият му размер, на гърба имаше прикрепена с восък батерия, не по-голяма от кибритена кутия, а от нея излизаше къса антена.

— Защо просто да не използвам полицейската свирка?

— Защото този предавател е ултразвуков — отвърна Фелоус. — Сигналът с малко надвишава доловимата за човешкото ухо честота на звука.

— Как тогава ще ме чуят твоите хора?

— Техните приемници са нагласени на същата честота — каза майорът и извади от ухото си малко метално топче с размерите на грахово зърно. — Това тук е нагласено да приема сигналите от устройството, което ти дадох. Някаква мембрана резонира при долавяне на съответната честота или нещо подобно. По-важното е, че моите хора ще те чуят и ще могат веднага да ти се притекат на помощ.

Лангтън пъхна устройството в джоба си.

— А и никой от гостите няма да чуе сигнала ми и няма да има паника.

— Именно. Сега, сложи на ревера си тази значка — така ще те разпознават като човек от моите екипи. Ето — Фелоус погледна джобния си часовник за шести или седми път, после пристъпи към вратата. — Ако видиш нещо подозрително, каквото и да е, викай хората ми.

Вън Лангтън забоде червено-златната значка на ревера си, огледа се и се замисли откъде да започне. Пред входа на сградата на Компанията на Свода временно бяха издигнати редове амфитеатрални седалки, както и затворена ложа за кралското семейство. Повечето от пристигащите поканени се разхождаха отпред, поздравяваха познати или просто се показваха с надеждата близостта им до най-знатните гости да бъде забелязана. Накъдето и да се обърнеше, Лангтън виждаше хора, снимащи голямата новина с камери — така наречените кинематографи : бяха накацали навсякъде — на специални дървени подиуми, върху каруци, по покривите и дори на лодки, вързани до най-близкия кей. Целият свят щеше да види този паметен ден. Какво щяха да запечатат камерите — триумф или трагедия?

Чуждестранните оператори, приведени над своите закрепени върху триножници метални кутии, приличаха на някакви странни митични петкраки създания. Възможно ли беше сестра Райт да е пратила един или повече от своите хора сред гостите, маскирани като снимачен екип? Нейни агенти можеше да има навсякъде: сред гостите, часовите, сред прислугата и полицаите…

Лангтън все така мислеше за младата жена като за посветилата се на работата си сестра, която за пръв път бе срещнал в Лечебницата. Трудно му беше да я види в ролята на леденостудения, безмилостен доʞтор Стъклен. Дали за самата нея беше трудно да постави граница между тези свои две личности? Лангтън знаеше, че всеки човек има своите вътрешни противоречия, но дали у сестра Райт/доʞтор Стъклен те не бяха особено драстични? Дали този разлом не я беше тласнал към бездната на лудостта?

Лангтън разтикваше тълпата, дори без да си прави труд да промърморва някое и друго извинение. Опита се да огледа всички основни райони: терена на дока, сега преметен и изблизан до блясък, местата, определени за грейналите в усмивки гости, надвесената арка на входната рампа на Свода, увисналата на стоманените въжета платформа на моста и успоредната ѝ железопътната линия, назъбените парапети на терасите нагоре до върха на първата кула. Думкането и воя на духовия оркестър го разсейваха, пречеше му и димът от пури и цигари, смесеното ухание от стотици парфюми.