Томас Бренън - Доктор Стъклен

Лангтън се отправи обратно към управлението и се замисли защо ли сестра Райт толкова настояваше случаят Кеплер да потъне в забвение. Макбрайд беше казал, че контактът, комуто е докладвал, е Пърсел. Ако сестра Райт държеше Пърсел, то нямаше никаква причина да иска да затвори устата на Лангтън. Достатъчно беше да заповяда на Пърсел да прекрати случая. Освен ако не Пърсел беше проблемът.

Лангтън се обърна отново към Свода. Майор Фелоус? За него ли ставаше въпрос?

Колебаейки се накъде да поеме — към управлението или обратно към Свода, — инспекторът тръгна към центъра. Бяха го предупредили да стои далеч от моста. Ако искаше отново да прегърне жена си, не трябваше да престъпва заповедите на сестра Райт. Просто трябваше да се преструва и всъщност да не предприема нищо. Но Лангтън не беше сигурен докога ще издържи да се придържа към това нареждане.

След като с голям труд си проби път по претъпканата Виктория Стрийт, Лангтън използва телефона на дежурния сержант, за да се обади в Лечебницата. След известно чакане, една сестра го осведоми, че Макбрайд все още е в операция. Не, не знаела кой е опериращият хирург, нито къде е сестра Райт в момента — би ли искал Лангтън да се свърже с нея? Инспекторът обаче просто затвори телефона и пое нагоре по стълбите към кабинета си. Сградата на управлението беше необичайно тиха и пуста. Всички офицери бяха вън и изпълняваха задачи, свързани с кралското посещение. Явно в момента зад бюрата си бяха само административните служители и момчетата за всичко по коридорите.

В кабинета си Лангтън седна зад голото бюро и се загледа право пред себе си. Дори и при положение, че беше предал него лично, а и задочно самата полицейска институция, Макбрайд не заслужаваше да умре. Не, виновен беше Пърсел. Виновен и все още ненаказан.

Хари отвори вратата на кабинета и застина от изненада.

— Извинете, сър. Не очаквах да сте тук. Отивам да ви донеса кафе.

— Почакай, Хари. Седни за малко.

Вече почти на прага, Хари се обърна и неохотно се върна до бюрото на инспектора. Изгледа стола пред себе си така, сякаш очакваше да го ухапе. Лангтън с ръка го подкани да седне и момчето кацна на самия ръб, сякаш готово да побегне всеки момент.

— Колко ти платиха от вестника? — попита инспекторът.

Хари поаленя до корените на косата си и отвори уста да отговори.

— Знам, че си бил ти — продължи Лангтън и вдигна длан, за да пресече протестите на момчето. — Твърде често те заварвах до бюрото си. Част от вината навярно е моя — все продължавах да оставям досието по случая неприбрано и отворено, та всеки да може да го прочете, но просто не очаквах, че има шпионин в собствения ми кабинет. Та, колко?

Лицето на Хари се изкриви от обзелите го противоречиви чувства. Ръцете му стиснаха подлакътниците на стола и той заби поглед в ботушите си.

— По лира на статия, сър. Съжалявам.

— Аз също съжалявам, Хари. Аз също съжалявам. Поне си изкарал добри пари. По лира на статия, казваш? Е, това си е достатъчна мотивация.

Хари поклати глава.

— Просто ми трябваха парите, сър.

Лангтън погледна засраменото момче и последната капка гняв се изпари от гърдите му. Предателството на Хари бледнееше пред това на Макбрайд и Пърсел.

— И какво правим сега, Хари?

Момчето го погледна с блеснали от сълзи очи:

— Ще отида ли в затвора?

— Може би, ако продължаваш както досега — отвърна инспекторът. — Но ако погледнеш на тази случка като на последно предупреждение, може и да ти се размине.

— Искате да кажете, че… няма да ме изпеете?

Лангтън почти се усмихна на детинската физиономия на Хари.

— Не, няма да те „изпея“, но не е възможно да продължиш да работиш при мен. Не обичам някой да ми наднича зад рамото.

Хари се изправи. Раменете му се бяха прегърбили и той все още изглеждаше така, сякаш ще заплаче всеки момент:

— На четвъртия етаж си търсят момче за всичко, сър. Мислите ли, че ще ме вземат? Обещавам, че каквото направих, няма да се повтори, сър, заклевам се.

— Върви ги питай, Хари.

— Благодаря ви, сър. Няма да ви разочаровам — момчето отново стана алено. — Искам да кажа, няма да ви разочаровам втори път. Сър.

Вратата на кабинета се затвори зад Хари и Лангтън цял се свлече надолу в стола си, изведнъж почувствал се много стар и уморен. Зачуди се дали не постъпи твърде снизходително. Но все пак част от вината беше негова, а и как въобще беше възможно точно той да чете на Хари морал? Не и след уговорката, която беше направил с доʞтор Стъклен.