Томас Бренън - Доктор Стъклен

Той повлече Лангтън по лабиринт от други коридори, после се качиха на ниво, което се намираше три стъпала по-горе. Стените тук изглеждаха още по-стари, иззидани от ронещи се, различни по големина тухли. Дървената врата, до която стигнаха, приличаше да извадена от древен боен кораб: дебели греди, набити с ръждясали гвоздеи с широки пет сантиметра глави. Цялата бе почерняла от десетилетия измазване с битум и дзифт. Долната част на вратата се криеше зад изпъкнала метална пластина, застопорена за пода с вертикални метални водачи.

Джордж вдигна фенера към вратата.

— Някои твърдят, че шлюзовете са отпреди времето на Кромуел. Не знам колко са стари, но знам какво има от другата им страна: Мърси.

Лангтън премести поглед от вратата към спътника си.

— Само вратата стои между нас и реката?

— О, достатъчно здрава е, сър, не бойте се. Погледнете гредите, дето я кръстосват, и сглобките. Ще издържи. Издържала е векове.

Лангтън коленичи до металната пластина. Стори му се, че чува водата от другата ѝ страна, но го отдаде на въображението си.

— Това ли е шлюзът?

— Един от шлюзовете, сър — Джордж също коленичи и прехвърли фенера в другата си ръка, за да не изгори Лангтън. — Преди кабели в стоманени тръби минаваха по дължината на целия Пиър Хед. Достатъчно е човек да завърти лоста тук и кабелът ще отвори всички шлюзове надолу по реката, дълбоко в тунелите. Мърси ще нахлуе в коридорите, ще наводни всичко. Поне така беше преди Свода.

— Защо някой би искал да наводнява тунелите?

Дращене от коридора зад гърба им накара и двамата мъже рязко да се обърнат. Джордж заговори много тихо:

— Вещици, сър. Сатанисти. Обичали дълбокото и тъмното. Тъмно и тайно, пък и по-близо до господаря, на когото се кланяли. Хората чували писъци и пеене от дълбоките шахти, намирали кости и други неща, няма да повярвате какви. Хората разправят, че самият Кромуел поискал да се отърве от злите и поръчал да монтират тия врати. „Нека ледената вода угаси огньовете на ада“, тъй, викат, казал той тогава. А може би и е изпълнил заканата си.

Лангтън, сгърчен и треперещ, се изправи на крака.

— Радвам се, че в наше време тия работи вече не съществуват.

Джордж понечи да отвърне нещо, но само поклати мълчаливо глава.

Лангтън сграбчи дръжките на ръждясалия метален рул до вратата.

— Смяташ ли, че системата още работи?

— Не мога да кажа, сър. А и нямам намерение да проверявам.

Докато се връщаха обратно по коридора, Лангтън хвърли още един поглед към вратата на шлюза. Последно средство, и то без гаранции за успех. Но ако сработеше, Мърси щеше да превърне атрактора в куп смачкани ламарини. Можеше да се стигне дотам, че Лангтън да няма друг избор, освен да използва реката.

В помещението машината все така жужеше и излъчваше непостоянното си полупрозрачно сияние. Лангтън я погледа за момент и каза:

— Разкажи на Фелоус какво сме намерили, Джордж. Предупреди го.

Джордж Сапьора протегна ръка на инспектора:

— Късмет, сър. И бъдете внимателен.

Лангтън стисна ръката на Джордж, а когато се отдръпна, усети малък продълговат предмет в ръката си.

— Вземете резервния ми фенер, сър. Ще ви свети само половин час, но е по-добре от нищо. Ето, от тук се включва.

— Благодаря ти. За цялата помощ.

Джордж се заизмъква към голямата каверна, придържайки се близо до стената и заобикаляйки машината отдалеч. Гласът му отново отекна:

— Младият Ерик сигурно се е изгубил. Добро момче е, ама главата му е пълна с толкоз глупости, не е като нас, каквито бяхме едно време…

Лангтън изчака, докато гласът на Джордж заглъхна и жълтият лъч на газовия фенер се стопи в мрака. После включи електрическия резервен фенер. Той имаше сили да освети кръг едва на метър от краката му. Достатъчно за инспектора, който отиде, избра две дървени дъски от купчината с палети в ъгъла и ги отнесе право при сондьорската шахта, по която кабелът излизаше на повърхността. Остави фенера на пода и кръстоса дъските над отвора на шахтата. Едва ли щяха да го спасят, ако паднеше, но поне бяха някакво успокоение. Защипа фенера за куртката си, пое дълбока глътка от зловонния въздух и се закатери нагоре по шахтата.

Сондата на Компанията на Свода се оказа малко по-широка от раменете на инспектора. Той установи, че като подпира гръб о едната стена на шахтата, може да намира опора за стъпалата си по спираловидните оронени нарези, оставени от бургията. Катереше се и се стараеше да не мисли за бездънното пропадане надолу, нито за водата над главата си и навсякъде наоколо. Облекчение носеше постоянното течение надолу по тръбата, което охлаждаше пламналото му, от изтощение тяло.