Томас Бренън - Доктор Стъклен

— Матю… Исках само да ги освободя.

Инспекторът отново си спомни празния кафез в Лечебницата.

— Никога не съм искала друго…

Нов пристъп на кашлица разтърси тялото в ръцете на Лангтън. Той забави крачка за момент, после продължи по някакъв непознат коридор.

Сестра Райт промърмори, заровила лице в гърдите му:

— Още щом видях Редфърс, разбрах… Погледът му беше един такъв… Не пролях и сълза за смъртта му… Но поне ми помогна да разруша Свода.

Значи душата на Редфърс е била сред захранилите машината. Дали Лангтън не беше доловил отглас от мислите на доктора сред вихъра на общите откъслечни спомени? Нямаше никакво значение.

А и защо да спори със сестра Райт? Тя, като всички фанатици, искрено вярваше, че постъпва по най-правилния начин. За нея Сводът беше въплътено зло. А и вече беше твърде късно за каквото и да било.

Лангтън се изправи пред поредното сложно кръстовище от коридори и си наложи да признае пред себе си, че се е изгубил. Сестра Райт лежеше в ръцете му, тежка и студена. Инспекторът се покачи на малка площадка над нивото на водата, свали куртката си, уви младата жена с нея и я притисна към гърдите си.

— Ще поседим малко тук. Имаме много време.

Светлината на фенера напълно избледня, а инспекторът затвори очи и облегна гръб на стената на тунела. Вибрациите на машината се усещаха някак приглушено, но не преставаха нито за миг. Гласът на увитата в дрехата му жена, отпусната в прегръдките му, долетя до слуха му сякаш от километри. Думите ѝ го унасяха, приспиваха го.

— … Всички тези клети хора, пленени, в капан… Дори и аз нямах ясна представа за нещата, докато не намерихме първата колекция… Такава жестокост, Матю. Такава жестокост…

Лангтън си спомни мазето в дома на Редфърс, с рафтовете, по които са били държани стотици делви, докато сестра Райт — в ролята на доʞтор Стъклен — не ги беше преместила. Дали всички тези душѝ бяха свободни сега?

Изведнъж Лангтън рязко отвори очи.

— Какво казахте? За Сара?

— Тя е в безопасност, Матю — отвърна сестра Райт. — Обещах ти, че ще я пазя… И сдържах думата си. Тя е в единствената делва, която остана в склада.

Огромното помещение в склада на сестра Райт се ширна пред очите на инспектора, сякаш и в момента беше застанал на прага му. Една-единствена делва, поставена върху поцинкованата маса. Сара.

Преди да зададе въпросите, които напираха на устните му, друг шум се смеси с цикличните вибрации на резонаторната машина. Дълбок рев и тътен, сякаш стадо слонове препускаха тежко през тунелите и каверните. Подът и стените се затресоха — не заради машината, а в някакъв друг, техен собствен неравен ритъм. Ревът на хаоса.

Лангтън си спомни тапата от тиня и кал, която задържаше водите на Мърси зад отворения шлюз.

Пъхна натежалите си като олово ръце под сестра Райт, надигна се с олюляване на крака и заджапа напред през мътните потоци по пода на тунела, сляп в мрака, объркан, с единствената мисъл да избяга от ревящата разруха, която се надигаше зад гърба му. Залиташе и се блъскаше в стените, подмятан сред невидимите ъгли и трегери. Ревът се усили и силен вихър блъсна Лангтън в гърба и донесе до обонянието му мирис на тиня и речна вода.

И тогава, право напред — светлина и човешки гласове. Тропот на ботуши по тухлените подове и стъпала. Начело на групата — Джордж Сапьора, с изопнато от страх лице.

— Инспекторе? Господи, смятах, че никога вече…

Фелоус избута Джордж и насочи револвера си към Лангтън.

— Арестуван сте, Лангтън. Ти и съучастницата ти.

— Разполагаме само с минути да излезем от тунелите, а може и минути да нямаме — отвърна му инспекторът и се обърна към Джордж: — Отворих един от Кромуеловите шлюзове.

Лицето на Джордж стана бяло като тебешир. Той се обърна и замаха като някакъв полудял овчар, подкарвайки колоната агенти и полицаи обратно към стълбата на шахтата.

— Назад! Всички, връщайте се обратно горе! Бягайте, за Бога!

В първия момент мъжете се поколебаха, местеха погледи от Джордж към Фелоус, а после чуха тътена от долните тунели. Почти едновременно се обърнаха и се втурнаха обратно към изхода.

— Ще даваш обяснения — каза Фелоус, все така насочил револвера си към Лангтън.

Вместо инспектора, отговори Джордж:

— Мърси идва насам, сър. Ако не вярвате на ушите си, то не я ли подушвате?

Лангтън се втурна покрай майора и понесе напред сестра Райт, воден от светлината на фенера на Джордж. Шумът на реката се чуваше точно зад тях, сякаш никога нямаше да успеят да излязат на повърхността. Инспекторът силно се надяваше Джордж да е бил прав за странната акустика на подземните коридори.