Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

— Само кухи глави вярват на такива приказки! — скастри го кралят.

— Може би все пак Пиероо е донякъде прав — възрази Мауриц, Говорещият с боговете. — Разказа ми как наричат себе си северните мъже — дизуушлахтер.

— Богоборци — преведе Мауриц.

— Фактически вярваш, че тези алчни кучета са се сражавали с боговете на Вудан?! — кипна кралят.

— Не съм казал това. — Говорещият с боговете вдигна пръст.

— Може би северните мъже са нападнали някого, когото смятат за божествен — каза замислено Хеенрих.

— …или когото други смятат за божествен. Много добре, майсторе на мечове! Мауриц потупа Хеенрих по масивното му рамо. — Скоро ще те нарека майстор на логиката!

Гигантът се изчерви, месестото му лице се разтегли в горда усмивка.

Младият крал направи кисела физиономия. Обърна се и бавно се върна до южния прозорец.

— Както и да е… — Загледа се вторачено над горите. Сега димът се стелеше на дълги облаци над малката равнина. — …ако са спечелили битката, северните мъже ще ни нападнат.

Погледна надолу към двойния защитен вал, който опасваше града. Външният вал се състоеше от натрупани камъни, откъртени от безбройните руини около града. По билото на вала се катереха войници. Оттук изглеждаха като мравки. Гражданите построиха високата колкото къща вътрешна палисада от дървени трупи. Лодар виждаше стражите при входа й.

Между палисадата и обраслите с гора руини се простираше обширна полоса без дървета, широка около три-четири хвърлея копие. Поколения наред жителите на града бяха разчиствали тази ивица от развалините. При това положение тараци, диви животни и нападатели можеха да се промъкнат най-много на три хвърлея копие до палисадата.

Широката ивица се обработваше грижливо. Там селяните от града отглеждаха тофани и вайц [31] Картофи и пшеница. — Бел. прев. . След прибирането на реколтата през есента нивите служеха като места за провеждане на състезания. Лодар видя с духовните си очи войнствените северни мъже да идват от гората със страховитите си оръжия, да минават през нивите и да се катерят по палисадата.

— Да ги вземе Оргуудоо — просъска той. — Носят ни война и смърт от северната си родина.

— Да — изръмжа майсторът на мечове. — Ще ни нападнат. Потопиха всичките ни лодки.

Кралят изрече някакво проклятие. Обърна се и напряко през подобното на зала помещение отиде бързо до западния прозорец. Другите го последваха. От западната страна на сградата кула можеше да се обгърне с поглед целият град.

Коли се движеха по улици и улички. На пазара гъмжеше от народ. На по-малко от дванайсет хвърлея копие от Кулата зъб минаваше западният сектор на двойния защитен вал. На около трийсет-четирийсет хвърлея копие зад него се виждаше широката лента на речното корито. Нито една от малките, пъргави платноходки вече не беше на котва в пристанището. Затова пък имаше шест големи кораба с широки колела отстрани. Дълги тръби стърчаха от средната част на горната палуба.

— Как, в името на Оргуудоо, тези кораби се движат без платна? — изсъска кралят.

— Виждаш ли колелата отстрани? — попита Мауриц. Въртят се, когато корабите се движат.

— Дали под палубата има роби, които ги задвижват?

Говорещият с боговете повдигна рамене.

— Знаем само, че от тръбите излиза пушек, когато се въртят. И от корпусите им се чува странно хлопане.

— Колко са воините?

— Най-малко триста — каза майсторът на мечове. — Вероятно са повече. Карат със себе си железни тръби между колела, от които могат да изстрелват големи гюллета. Гюллета, които падат като светкавици и запалват огън.

— Подготвили ли сте всичко за едно нападение?

— Изпратил съм на палисадата всички годни да носят оръжие мъже — каза Хеенрих. — Двеста и петдесет души. А оръжейната ковачница работи на високи обороти.

— Всички селяни са отсам палисадата. — За пръв път взе думата петият мъж — ниско, набито момче с квадратен череп, грубо, червеникаво лице и гъста, остра като четина кафява коса — Валдер, майсторът на палисадата. Отговаряше не само за палисадата, но и за вътрешната сигурност и за строителството в града. — Две ловни дружини са още в горите. — Валдер говореше рядко. А когато отвореше уста, казваше само отделни думи или непълни изречения. Да, буквално изплюваше думите и изреченията. Сякаш го плашеха и искаше час no-скоро да се освободи от тях.

— Запаси? — попита кралят.

— Предостатъчно — излая палисадният майстор.

— Кладенците?