Йо Цибел - Сборник Маддракс. Тъмното бъдеще на земята (1-10)

— Аруула! — изкрещя Мат. Вдигна ранения отново и побягна — по-надалеч от горящите окрайнини на гората. — Аруула!

Когато стигна до реката, пред очите му причерня. Пусна непознатия в тръстиката и се домъкна до водата. Жадно пи и после потопи горната част от тялото си в реката.

След малко Аруула се показа от тръстиката. Хвърлиха се в обятията си.

— Благодаря… — каза със задъхване Мат. — Ти ми спаси живота…

Заедно занесоха непознатия на сала, отблъснаха го от брега и преминаха реката. На другия бряг скочиха в плитката вода и го изтеглиха в храстите. Мат се бореше с желанието си да се просне на тревата и да протегне крайници. Чувстваше се напълно изчерпан.

Заедно вдигнаха непознатия от сала и го положиха в тревата. Нито материалът на сферичния шлем, нито защитният костюм бяха познати на Мат. Наложи се да отвори три наредени един върху друг ципа, докато накрая успее да свали разбития шлем на ранения. Беше пълен с кръв. Зад дясното ухо на мъжа зееше дълбока рана. Също и в областта на бъбреците капеше кръв от една дупка в защитния костюм.

Непознатият отвори очи. Дишаше повърхностно.

— Благодаря… — прошепна той, — но… беше… безсмислено… Нито по тесния череп, нито по лицето на мъжа растяха косми. Гласът му беше хриплив и твърде висок.

— Кой сте вие? — попита Мат. Опря два пръста до гръкляна на непознатия. Пулсът на сънната артерия се чувстваше като трептене на струна. Мъжът отвори уста. Но успя да издаде само леко грачене. Мат наведе ухо над безцветните устни. — Кой сте? — повтори той.

— Капитан… Спенсър… Дюлит… комуна… Лондон… Замлъкна.

Мат втренчи поглед в него.

— Какво казвате? Лондон…?! — Сграбчи мъжа за раменете.

— Какво има в Лондон? — Ала непознатият вече не реагираше. Почти прозрачните клепачи се бяха спуснали над очните ябълки.

Мат беше вън от себе си от щастие. В този кошмарен свят все още имаше хора, които говореха неговия език! Хора, които не се бяха върнали в ледниковата епоха или в средновековието! „Каква ли е тази «комуна»? Съществува ли все още цивилизация в Лондон?“

Аруула опря ръка на рамото му. Погледна го сериозно и поклати глава. Мат се изправи. Умиращото тяло под него се изпъна и се помъчи да си поеме въздух. После остана неподвижно да лежи в тревата.

Погребаха го в рохкавата горска почва.

През гората северните мъже замъкнаха пленницата до някаква река. Там натовариха оръдията на салове. Набутаха Ив Карлайл в една дълга гребна лодка. Едрият мъж с конската опашка седна от лявата й страна. Отдясно на нея се настани жената.

Командир Карлайл забеляза едва в гората, че постоянният придружител на вожда не беше мъж. Дори и тъмната, гъста коса се различаваше от тази на северните мъже. А после — и кръшната походка. Когато на брега на реката се обърна към нея, Ив видя бронзовия тен на лицето и закръгленостите на гърдите й под сивото кожено елече.

Ив вече почти не чувстваше тялото си. Мислите в главата й препускаха в безкрайна въртележка. И въпреки това забеляза различността на жената. Имаше будни кафяви очи. Очите на северните мъже, напротив, доколкото успя да види, бяха воднисто сини. А в жълтеникавите им лица нямаше и следа от красота. Грубите лица бяха с неестествено деформирани устни и недоразвити носове. Някои бяха без вежди или пък зад разтворените устни се показваха прекалено големи, почернели зъби. Някои бяха изобщо без нос. На негово място върху странно плоските лица зееше дупка. При повечето от тях отстрани на черепа стърчаха нацепени чукани вместо ушни миди. Вероятно, затова повечето мъже носеха маски на лицето си, под които се виждаха само очите и устата. Когато осемте гребци хванаха греблата, командирът забеляза, че само двама от тях бяха с по пет пръста на ръцете си. Мутации, помисли си тя. Увреждания от радиоактивното лъчение.

Жената отдясно на нея нямаше уродства. Беше красива, невероятно красива. Ив Карлайл й завиждаше за косата.

Брегът се плъзгаше покрай тях — тръстики, върби, дъбове, високи треви. А от време на време и покрити с мъх устои на мостове. Тук-там от листака се подаваха руини. Цели фасади на къщи, покрити с пълзящи растения, или странни каменни подпори, покрити с мъх, имел и разкривени брези. Оголени от бетона, който някога ги е спойвал, сега се протягаха към мъгливото небе, сякаш го обвиняваха.

През гърба на Ив мина пронизваща болка. Спомни си, че жената до нея я беше ударила в кръста с плоската страна на меча. А друг нападател беше забил дръжката на секирата си в гръдната й кост. Всичко стана толкова набързо. Нападателите се нахвърлиха върху тях от всички страни. Успяха да убият трийсетина главорези. Може би и четирийсет. Но бяха твърде много. Би трябвало да го знае. Предупреждението на капитан Спенсър Дюлит все още звучеше в ушите й. Би трябвало да го знае, по дяволите…