Робърт Шекли - Изгубеното бъдеще

Леонард Нишър бе открит пред хотел „Плаза“ в състояние на толкова силна възбуда, че бяха необходими усилията на двама полицаи и един минаващ турист от Билокси, Мисисипи, за да бъде озаптен. След като го заведоха в болницата „Сент Клер“, трябваше да го поставят в усмирителна риза, която стяга ръцете и горната част на тялото на пациента. По този начин успяха да го укротят за достатъчно дълго, докато една сестра му постави двойна инжекция валиум.

Когато доктор Майлс дойде да го види, валиумът вече бе започнал да действа. Майлс каза на двамата яки санитари, единият от които бивш защитник в отбора на „Детройтските лъвове“, и на сестрата от психиатрията на име Норма, да изчакат отвън. Точно сега пациентът нямаше да нападне никого. Той бе така успокоен от валиума, че даже усмирителната риза му се струваше нещо приятно.

— Е, господин Нишър, как се чувствате сега? — попита Майлс.

— Добре съм, докторе — каза Нишър. — Съжалявам, че предизвиках такава неприятност, когато излязох от пространствено-времевата аномалия и кацнах пред „Плаза“.

— На всеки може да му се случи — успокои го Майлс.

— Предполагам, че звучи доста налудничаво — отвърна Нишър. — Няма начин да го докажа, но току-що бях в бъдещето и се върнах.

— Хубаво ли е бъдещето? — попита Майлс.

— Бъдещето е страхотно — отговори Нишър. — А онова, което ми се случи там… Е, няма да повярвате.

Пациентът, среден на ръст бял мъж на около тридесет и пет години, облечен в мръснобяла усмирителна риза, разказа следната история с широка усмивка:

Вчера излязъл от службата си в счетоводната къща „Ханрати и Смърч“ по обикновеното време и тръгнал към апартамента си, който се намира в източната част на Двадесет и пета улица. Тъкмо пъхал ключа в ключалката, когато чул някакъв шум зад себе си. Нишър веднага помислил „крадец“ и се извърнал, заемайки позата „хлебарка“, която била основната отбранителна поза в тайванското карате, което изучавал. Нямало никого. Обаче имало някаква червеникава, трепкаща пара. Тя полетяла към Нишър и го обвила. Нишър чул странни шумове и видял проблясващи светлини преди да припадне.

Когато дошъл в съзнание, някой му говорел:

— Не бой се, всичко е наред.

Нишър отворил очи и видял, че вече не се намира на Двадесет и пета улица. Бил седнал на една пейка в красив малък парк с дървета, езерца и алеи, странни скулптури и питомни сърни. Наоколо се разхождали хора, облечени в нещо като гръцки туники. До него на пейката бил седнал един приятен белокос старец, облечен като Чарлтън Хестън в ролята на Мойсей.

— Какво е това? — попитал Нишър. — Какво стана?

— Кажи ми — отвърнал старецът. — Случвало ли ти се е наскоро да попаднеш в един червеникав облак? Аха! Така си и мислех! Имало е локална пространствено-времева аномалия и тя те е отнесла от твоето време в бъдещето.

— Бъдещето ли? — попитал Нишър. — Какво бъдеще?

— Просто бъдещето — казал старецът. — Ние сме с около четиристотин години пред вас, плюс минус една-две години.

— Обяснете ми — казал Нишър. Той попитал по различни начини стареца къде всъщност се намира, а той му отговорил, че наистина е в бъдещето и че това не само е истина, но не е нещо необикновено, понеже било нещо, което се случвало всеки ден. Накрая Нишър трябвало да приеме обясненията.

— Е, добре — казал той. — Какво бъдеще е това?

— Много хубаво — уверил го старецът.

— Не са ли ни завладяли извънземни?

— Разбира се, че не.

— А липсата на изкопаеми горива не е ли понижила жизнения ни стандарт до нивото на нещастно съществуване?

— Още преди двеста години ние победихме енергийната криза като открихме един лесен начин за превръщането на пясъка в шисти.

— А какви са ви основните проблеми?

— Май нямаме такива.

— Значи това е Утопия?

Старецът се усмихнал.

— Сам можеш да прецениш. Може би ще пожелаеш да поразгледаш по време на краткия си престой тук.

— Защо кратък?

— Тези пространствсно-времеви аномалии се саморегулират — обяснил старецът. — Вселената няма да търпи дълго ти да останеш тук, когато трябва да си там. Но обикновено минава известно време, докато вселената зацепи. Искаш ли да се поразходим? Аз се казвам Оган.

Те излезли от парка и тръгнали по един приятен, широк булевард. Сградите били странни за Нишър и в особени цветове. Били построени по-надалеч от улицата и оградени с добре поддържани зелени ливадки. На Нишър му се сторило наистина хубаво бъдеще. Нищо особено, но приятно. И наоколо им се разхождали хората в гръцките си туники, и изглеждали щастливи и добре нахранени. Било като неделя в Сентръл парк.