Саймън Мордън - Теории за полета

- Или ще ти изпрати някого, когото не подозираш. - Валентина изгълта течността в чашата и отново се появи на екрана с мустаче от пяна на горната устна. - Хм. Няма значение какво смята да прави. Въпросът е ти какво ще правиш?

- Ами - рече Петрович и облегна лактите си на бюрото, - възможно е все пак Даниълс да ме подгони, затова защо не го накараме да се притеснява за собствената си глава? Мисля, че проблемът ще се разреши, след като разкажем всичко на Марченко.

Тя избърса с пръст горната си устна.

- Чудя се защо му остави всичката документация на Чейн. Мисля, че ставаш небрежен.

- Досега Марченко вече я е научил наизуст. Сигурно се намира в рая, преживявайки наново добрите стари дни: Съветите срещу Запада. Ще му достави удоволствие да докопа Даниълс.

- Ще му кажа - рече Валентина. - Това пак ще ми вдигне акциите. И, Петрович? Сега е моментът някой да ти каже да не се доверяваш на никого, да?

- Схванах. Благодаря, Валентина.

- До после. - Тя прекъсна връзката и на екрана на играчката отново се появиха иконките ?.

Петрович затвори за миг очи, припомняйки си псевдонимите от списъка на ЦРУ: Сребро, Маса, Ритъм, Макавей, Чехъл, Запасняк. Безобидни,безсмислени думи - без връзка със случващото се. Убитият от него мъж сигурно носеше едно от тези имена, Даниълс, най-вероятно, беше някое от другите. Петрович не знаеше дали Соренсън е част от това, или действа самостоятелно; заради непредпазливите й действия засега беше склонен да я изключи от списъка.

Значи оставаха още четирима и той нямаше представа кои са те. Нещата не изглеждаха добре.

Отвори очи. Миямото не беше помръднал от мястото си и стаята изглеждаше точно като преди. Беше се променил само шумът навън.

Петрович отиде до прозореца, който гледаше към улицата, и раздели лентите на щорите. През напластената върху стъклото мръсотия успя да види толкова хора, колкото не бе виждал от доста време. Те се придвижваха на юг по тесния път и ако изкривеше още малко врата си, щеше да види кръстовището край Хайд Парк. То беше задръстено от тела и трафик.

- Преди колко време съобщиха по новините, че мостовете са минирани?

- Десет минути - отвърна Миямото.

Петрович бръкна в джоба си за телефона и без да сваля поглед от улицата, се обади на Маделин.

- Здрасти - каза тя. Около нея цареше такава какофония, че му беше почти невъзможно да я чуе.

- Къде се намираш? - Той говореше бавно и гръмогласно. Очевидно Маделин не си беше вкъщи, както беше очаквал.

- Извикаха ме. Не ми казаха защо, докато не пристигнах тук.

- Къде се намираш? - повтори той. - Не можеш да тръгнеш на обиколка. Не си във форма.

- В Уест Хам. Мостовете.

- Знам. Даниълс.

- Моля? Кой?

Даниълс. Капитан Даниълс - разговаря с мен в болницата. Той е от ЦРУ.

- Какво? - Гласът й се изгуби сред рева на двигатели и подвикваните заповеди. - Трябва да вървя. Ти също.

- Мади? Остани на линия.

- Прибирай се вкъщи, Сам. Веднага.

Връзката прекъсна и на Петрович му идеше да заблъска с безполезната джаджа в стената, докато не я натроши на парчета.

- Чёрт!

Вместо това й изпрати есемес, който не знаеше дали изобщо ще пристигне.

Тя беше голямо момиче - можеше да се грижи за себе си, беше въоръжена, движеше се с останалите от групата си, които също бяха въоръжени.

Външните бяха много по-опасни от Даниълс. Освен ако, освен ако...

Маделин беше свикнала да се подчинява и ако някой офицер от ИВМ й наредеше да направи нещо, тя първо щеше да го изпълни, а след това да задава въпроси.

- Мразя да ти причинявам това - каза Петрович.

Миямото вдигна вежда над рамката на очилата.

- Излизаме навън. Да намерим жена ти. Да я предупредим за фалшивия офицер от ИВМ.

- Горе-долу. Мобилната мрежа може да е блокирала от милионите едновременни обаждания, а може това да е първият признак, че следващото място, което ще падне, е Ийст Енд. Тя няма сателитен телефон, а според мен мрежата на ИВМ използва същите антени като гражданската мрежа. - Той грабна шинела си, облече го и извади играчката. - Не е нужно да идваш с мен.

- А как ще обясня ненавременната ви смърт на мис Соня?

- С „опа"?

- Не съм убеден, че „опа" ще свърши работа.

- Сигурно си прав. - Петрович се потупа по джобовете. Нито пистолет, нито нож. В себе си носеше само инфокапаците си и играчката. - Ще тръгваме ли?

- Може би трябва да ви предупредя, че предложения от вас курс на действие е доста безразсъден.

- Може би трябва.

- Но няма да го направя. Трябва да се погрижим за безопасността на съпругата ви.