Саймън Мордън - Теории за полета

Изненадата бързо разсъни Домингес.

- Толкова ли е зле?

- Смяташ ли, че при цялата работа, която ни чака, щях да ви предлагам да духвате оттук, ако не вярвах, че ситуацията ще се влоши много повече?

- Вие сте платили за полета ми. За полетите ни. - Той примигваше като бухал.

- Ще поддържаме връзка. - Петрович кимна с глава към вратата. - А сега тръгвайте.

Домингес отстъпи крачка назад, после втора. След това хукна навън, хвърляйки поглед към неподвижния Миямото. Пневматиката на вратата тихо изсъска. Макнийл все още стоеше на мястото си.

- Знаеш какво ще ти кажа, нали? - попита Петрович. - Защо не приемем, че съм го казал, силата на аргументите ми те е убедила да се съгласиш с мен и сега просто събираш сили да хукнеш подир Хуго.

Макнийл сякаш се намираше в състояние на екзистенциална криза, вече не беше сигурна в нищо. Тя трепереше от страх и отчаяние. Ръцете й се стискаха и разтваряха - от малки юмручета с побелели кокалчета до разперени като звезда пръсти и обратното. Тя извърна поглед нагоре и изкрещя от безсилие - крясъкът започна като ниско ръмжене и премина в оглушителен писък.

После го погледна с такива обезумели очи, които го накараха да погледне през рамо, за да провери дали зад гърба му няма нещо. Цялото й тяло трепереше от усилието, сякаш беше капнала от умора, но знаеше, че я чака още работа.

Играчката звънна и Петрович бързо я измъкна.

- Валентина.

Жената отново беше в колата си и шофираше.

- Без малко да закъснея. Той вече беше вътре. Погледни и ми кажи какво мислиш. - Тя се пресегна напред, докосна телефона си и му изпрати един видеофайл.

Петрович погледна към Макнийл.

- Тръгвай - каза й той. - В името на който там бог вярваш, заминавай. Имаш семейство. Имаш приятели. Бъди с тях. Не мога да ти обещая, че ще те защитя. Не мога дори себе си да защитя от гадостите, които бушуват около мен.

Тя дори не помръдна.

- Това е за твое добро. Миямото, изкарай я оттук.

Очевидно човекът на Соня все пак слушаше. Той прекоси стаята и отвори вратата. Макнийл изглеждаше така, сякаш се канеше да откаже - кожата й беше пребледняла като тебешир, а вените на лицето й я караха да изглежда като мраморна статуя, която е твърде тежка, за да бъде повдигната.

Изведнъж тя се пречупи и с приглушено хълцане побягна. Миямото отново затвори вратата и скръсти ръце зад гърба си.

- Не. И аз не разбирам - каза Петрович и насочи вниманието си към клипа на Валентина.

Кадрите бяха сурови, необработени. Той успя да ги пооправи, като ги прекара през програма, която премахна подскачането и изправи вертикално картината и която му позволяваше спокойно да увеличава която част си пожелае от изображението. Камерата се намираше на стотина метра от общата входна врата и увеличението му даваше доста добър изглед.

Колата на Григорий все още се намираше отвън и както винаги, двете й гуми бяха качени на тротоара. Зад нея беше паркирана друга, подобна кола, под ъгъл, който почти блокираше улицата - не че по нея имаше някакво движение.

Петрович се съсредоточи върху новата кола. На пред-ницата й беше закачен военен номер. Той знаеше какво означава това и намали увеличението, за да види кой ще излезе от входа.

Дори не си беше направил труда да си смени униформата; беше предположил погрешно, че там няма да има никой, който да го види. Даже не се огледа надясно и наляво по улицата, преди да отиде до шофьорската врата. В ръката си носеше нещо и Петрович застопори кадъра.

Резолюцията при увеличението не беше достатъчно висока, но той беше почти сигурен, че в ръцете на мъжа са ключовете на Чейн.

Петрович изгледа клипа до края, в който Даниълс скочи в колата и отпраши сред облак от син дим.

- Кой беше това? - попита Валентина.

- Капитан Даниълс. Офицер от разузнаването на ИВМ - подчинен на Хари Чейн. - Петрович се почеса по носа. - Очевидно не е срещнал проблеми с автоматичното оръдие, което ме навежда на мисълта, че той го е монтирал. Какво ли е видял?

- Горкият глупав Григорий. И дупката в пода.

- Значи знае, че съм го излъгал. Какво ли ще направи сега? Ще изчезне ли, или ще ме подгони?

- Зависи от предположението му за причината, поради която си го излъгал - отвърна Валентина. Тя беше спряла колата някъде; ръцете й вече не стискаха волана, а някаква хартиена чаша.

- Той знае, че аз знам, че ме е изпратил там на смърт. Каквото и да си мисли, че подозирам, това или ще го накара да изчезне без следа, или ще го накара отново да се опита да ме премахне. - Петрович погледна към Миямото, който се взираше съсредоточено в отсрещната стена. - Ще ми се да видя опита му.