Саймън Мордън - Степени на свобода.

Той се промъкна през рамката на вратата и пусна прозрачния найлон зад себе си. Звуците от улицата се промениха, станаха по-приглушени. Сякаш се намираше на кораб в открито море, който пропукваше и стенеше при всеки по-силен порив на вятъра.

– Здрасти – каза той.

Люси, която се намираше някъде, където не можеше да я види, се обади по комуникатора.

– Чаках те.

Петрович тръгна към стълбището.

– Готова ли си?

Можеше да чуе дишането й – тя настояваше да държи микрофона така, че да се намира между горната й устна и носа.

– Не знам. Тоест следвах инструкциите ти и изглежда, че ще се получи. Но ми останаха няколко части.

– Винаги остават.

Той се спусна по стъпалата и мина през пожароустойчивите врати.

– Нали няма да се взриви?

– Няма.

– Сигурен ли си?

– Да. Е, маховикът може и да гръмне. Стига да не заставаш директно на пътя му, всичко ще бъде наред. – Той блъсна друга врата. Първоначално тази стая бе предназначена за съхранение и реставрация на стари картини, достатъчно голяма за нуждите му, но машината, която видя пред себе си, беше твърде висока и широка, за да я изкарат навън. Той погледна към изхода. – Не мога да мисля за всичко.

Люси свали слушалките с микрофон от главата си и ги захвърли небрежно върху умивалника.

– Стига да свърши работа – каза тя и с театрален жест посочи творението си, сякаш беше асистентка на фокусник.

Каквато всъщност си беше донякъде.

Люси изглеждаше толкова млада, толкова болезнено самотна. Петрович не беше идеалният заместник на родителите й и нямаше представа как да подобри ситуацията. Най-доброто, което можеше да направи, беше непрекъснато да я ангажира с разни работи, но това не я спираше да обикаля през нощта, да търси изгубените си майка и баща и да плаче, когато осъзнаваше, че те никога няма да се върнат.

– Ти ли ще я пуснеш?

Тя зачете отново напечатаните си записки.

– Добре. Включи я откъм стената – направено. Свали ръчните спирачки на маховика и на осцилатора. – Докато завърташе двете колела, които освобождаваха скобите, тя попита: – Получи ли днес обаждане? От един католически свещеник?

– Да. Не; той дойде да ме види лично. Не съм мяркал някой друг от старците в червени мантии да се мотаят наоколо, но е въпрос единствено на време.

– За какво те търсеше? Попита ме за Майкъл и дали ще се съглася да разговарям с няколко комисии. Казах, че първо ще трябва да пита теб.

– Той пита първо мен. Казах му, че ако те притеснява, че му откъсна ръчичките и ще го пребия с окървавените им краища.

– Хич няма да ми е приятно да съм на негово място.

Тя погледна към листа хартия в ръката си и щракна два превключвателя.

– Кажи ми, ако отново се опита да се свърже с теб. Или ако те потърси някой друг по същия въпрос. – Петрович се зачуди какво още може да си позволи. – Няма да ти забраня да говориш за Майкъл – не ми е в стила – но нали се сещаш. Предпочитам да не го правиш. Не и пред тях.

– Няма. – Тя докосна косата си и му се усмихна. – Не се тревожи.

– Съдията каза, че работата ми е да се тревожа за теб.

Усмивката й помръкна и тя му обърна гръб.

– Извинявай – каза той.

– Престани да се извиняваш. Просто… просто натис­ни някой бутон или там каквото трябва.

Петрович въздъхна и се пресегна край нея, за да натисне с палец големия червен бутон върху предния панел. Централната колона на машината потъна гладко надолу, докато не започна да се вижда само горната й част, след което бавно се издигна в цялата си височина. Спря се за миг, след което отново започна да потъва, повтаряйки цикъла.

Люси погледна нагоре.

– Засега работи.

– Включи магнитната индукция.

– Това ужасно ти харесва, нали?

– И ти ще се научиш да го харесваш.

Петрович гледаше как тя изключва релетата на електромагнитите. От медните контакти наистина изскочиха големи синкави искри.

Тя тихичко изписка, но всъщност не беше пострадала.

Стрелката на измервателния уред започна да пулсира, приближавайки се съвсем бавно към крайното деление. Машината започна да издава нисък басов звук.

Петрович избута Люси настрани и огледа всички циферблати и данни. В един момент щеше да се наложи да модифицира тестовата платформа, за да може да получава цифрова информация, която да подреди в спретнати графики и да публикува в уважавани научни списания.

Засега се задоволи със запис на всичко видяно върху харддиска, който държеше в джоба си.

Маховикът започна да достига лимитите, които му беше задал, и при липсата на какъвто и да е товар нищо не можеше да му попречи да продължи да се върти, докато не се самоунищожи. Височината на тона надхвърляше средно „до“ – време беше да го забави. Той върна превключвателя и натисна с палец червения бутон.