Саймън Мордън - Степени на свобода.

Задаваха им въпроси – по всякакви теми, защото Петрович имаше мнение за всичко – и той отговаряше с пълна уста, дъвчейки хляб, бекон, наденичка и боб, и всеки път, когато искаше да подчертае думите си, размахваше въодушевено вилицата си във въздуха.

Зарязан в ъгъла на стаята, мониторът с плосък екран показваше една висока колона от пресована стомана, която се издигаше и спускаше в средата на груба осмоъгълна структура. Гласът на водещата изразяваше възхищение, страх, несигурност – но никой в стаята не я слушаше как срича обяснението си за машината с вечен двигател. В един момент се появи говореща глава, принадлежаща на човек, който само Петрович разпозна; той като че ли разсъждаваше върху някои по-специфични точки от законите на термодинамиката.

Но дори той не представляваше вече интерес, когато тълпата около масата се раздели, за да пропусне Маделин.

Тя застана в единия край на дългата маса; Петрович седеше в другия край заедно с Люси. От нея като студен буен поток се лееше мълчание, което пос­тепенно изпълни цялата стая.

Петрович бутна чинията си встрани и се облегна назад. Люси погледна първо към Маделин, а след това и към Петрович, опитвайки се да определи настроенията. Усети, че нещо се е променило, и остави вилицата си на масата, за да положи ръка върху лакътя на своя ерзац баща.

Петрович я погледна с крайчеца на окото си и тя леко поклати глава. Значи, днес нямаше да има спорове. Може би.

Всичко започна от едно нещо и постепенно се превърна в лавина – той не й беше казал за Майкъл. Беше го запазил в тайна по най-различни причини – според него всичките основателни. Не я беше мамил. Не я беше пренебрегвал. Дори си беше проправил с бой път през обхванатия от пламъци град, за да я спаси. Ако имаше още някакъв начин да докаже любовта си към нея, той беше готов да приема предложения. Тя беше майка за всички, но съпруга на никого.

Не живееше с него. Не живееше никъде, освен на мотора си. Пътуваше из Свободната зона, появявайки се неочаквано в работническите лагери и на строителните площадки, твърдо решена да накара всички да работят добросъвестно. Никога не съобщаваше предварително за посещенията си. Ала през тези единайсет месеца тя нито веднъж не го хвана в някакво компрометиращо действие, въпреки че по никакъв начин не показваше, че възнамерява да се върне при него.

И сега не казваше нито дума, мълчанието се нагнетяваше до точката на максимално напрежение. Някой щеше да се изкиска или да се изпърди, а по изражението на лицето й си личеше, че тя не беше в настроение за шегички.

– Можеше просто да се обадиш. Щях да дойда. И ти го знаеш.

– Да. Знам – отвърна тя. – Може ли да излезем за малко навън?

– Само аз ли?

– Само ти, Сам. – Коженият й рокерски костюм изскърца, когато промени позата си. – Имаш ли нещо против?

Той не можеше да разгадае изражението й. Обърна се леко към Люси.

– Нали няма да ти пречи, ако те оставя за малко сама?

– Рядко оставам сама. Ще се оправя. Върви, върви.

Той избута назад стола си, който застърга по пода.

– Благодаря ви за компанията, дами и господа.

Те го изгледаха как излиза след Маделин от стола и едва когато вратата започна да се затваря, разговорите се възобновиха.

Но тя не спря при вратата. Моторът й се намираше в другия край на строителната площадка, до Ланкастър Гейт. Тя вървеше бързо и Петрович трябваше да подтичва, за да не изостава от широките й крачки.

– Къде е пожарът?

– Кой е споменал нещо за пожар? – каза тя.

Беше останала без дъх, значи, нещо не беше наред.

– Да. Сама ли ще ми кажеш, или трябва да гадая?

– Нито едно от двете. Ще ти го покажа.

– Значи, наистина има пожар.

– Ще… – Тя млъкна изведнъж и почти спря. – Просто побързай.

Двамата стигнаха до вратата. Петрович се накани да изчака пазача да вдигне бариерата; Маделин просто я прескочи и отиде при мотора си, зарязан набързо по средата на пътя. Тя му махна с ръка да побърза.

– Извинявай – каза Петрович на слисания охранител и се промуши под надигащия се метален прът.

Маделин му подхвърли един шлем, който той улови с лекота въпреки заслепяващия блясък на прожекторите. Силата, с която шлемът беше запратен, го накара да отстъпи назад.

Тя дори не забеляза това. В мига, в който каската излетя от ръката й, тя вече беше яхнала мотора. Приб­ра стойката и запали двигателя с едно натискане на палеца.

– Ти няма ли да си сложиш шлем?

– Този е моят. Качвай се. – Тя форсира двигателя и накара турбината да завие. – И се дръж здраво.