Саймън Мордън - Степени на свобода.

Сърцето му беше неспособно да прескочи един удар. Всъщност то изобщо не биеше, просто се въртеше и въртеше, и никога не спираше. Може би леко забави ритъма си, което беше достатъчно, за да му причини краткотрайна, но съвсем истинска болка.

– Какъвто и да беше изборът ми, така или иначе, щях да те изгубя. Така поне те запазих жива.

Петрович се надигна и натисна метала с рамо.

Плочата се огъна със скърцане, отваряйки достатъчно голяма пролука, през която да се промуши той. Но недостатъчна за нея.

– Нарочно я направи толкова голяма, нали? – рече тя.

– Не можеш да го докажеш. – Той свали шинела си и го пусна на земята. – Ёбаный стос , тук е по-студено и от Сибир.

Започна да се промъква странично през пролуката; първо вкара единия си крак, после почувства как острите ръбове притискат гърдите и гърба му. Продължи да се промушва внимателно, докато тялото му не се озова от обратната страна, след което издърпа и другия си крак.

Стъпките му отекнаха във вътрешността на контейнер нула.

– Внимавай – каза тя и му подаде шинела.

Той го взе, облече го и се обърна, за да се изправи лице в лице с последния армагедонист.

Петрович пристъпи бавно напред и настрои очите си към слабата светлина, превключвайки между почти инфрачервената и видимата част от спектъра. Движеше се бавно, за да успява да смеси образите и така да избегне стъпването в някоя лазерна мрежа.

Въздухът беше студен и сух, като в гробница. Нямаше следи от разложение, усещаше се само лек дъх на старост. Той сигурно беше първият жив човек, стъпил тук от ужасно много време – прегледал бе набързо историята на Риджънтс Парк и беше открил, че първите домики бяха стоварени върху зелената трева в края на две хиляди и втора. Армагедон беше обявен официално за приключен след смъртта на Ван Хуурън през две хиляди и девета. Значи, минимум осемнайсет години.

И този човек бе стоял тук през цялото време, точно в сърцето на Метрозоната. Петрович застана пред масивния дървен стол на армагедониста и се взря в изсушеното му лице.

– Всичко, което ни заобикаля. Ти си виновен за всичко, говносос . За всичко.

Кожата на армагедониста се беше опънала около устата му и зъбите му бяха оголени, сякаш се хилеше. Петрович почувства силно желание да забие юмрук в мъртвите му втренчени очи и после да изтръгне ръцете му и да го пребие със стърчащите кости.

Армагедон беше променил света. Това беше основната му цел, разбира се, но макар че бяха засипали с бомби цяла Европа, от източния до западния й край, Господ не се беше появил, за да съди живите и мъртвите.

На оцелелите беше оставен континент, покрит с хотспот точки, милиони бежанци, тълпящи се покрай новоукрепените граници, съсипани икономики и радиоактивен дъжд.

Армагедон бе оставил Петрович с увредено сърце и детство, което бе свършило внезапно със смъртта на баща му от рак. Той имаше не по-малко причини да мрази армагедонистите от всеки друг човек.

Също както всички останали пострадали хора, Петрович си беше представял какво ще каже, ако случайно се срещне с някой от тях. Сега имаше тази възможност – стига да пожелаеше, можеше да излее върху обекта на своята омраза трупаните двайсет години ярост и неудов­летворение. Въпреки че нямаше да бъде чут.

Той отстъпи назад. Беше си помислил, че ръцете на армагедониста са вкопчени в облегалките на стола, но това се отнасяше само до дясната. Пръстите на лявата бяха свити около една ръчка, която приличаше на тежкия превключвател на неговата машина с вечен двигател. Петрович се наведе, за да види по-добре.

Бутон на мъртвеца. Само че мъжът, който го държеше, беше мъртъв, а устройството не беше проработило. Засега.

Без да мръдва от мястото си, Петрович огледа вът­решността на домика. Трябваше му щанга или нещо тежко, за да застопори механизма. Възможно беше ръчката никога да не падне, но също така бе вероятно да я задейства и най-леката вибрация. Жиците я свързваха и с тежкия метален цилиндър, и с кутията, намираща се под стола, което означаваше, че армагедонистът щеше да се смее последен, макар и за кратко.

Край вратата на домика бяха оставени инструменти за заваряване. Доста обемисти. Останалата част от контейнера беше празна, с изключение на масата и нестабилния й товар.

– Мади?

– Сам?

– Ще ми трябва малко тел. Твърда тел като онази от закачалките за дрехи или дебела медна жица. – Можеше да завърже ръчката. Това щеше да я задържи на място, докато не измислеше нещо по-добро. – И по-бързичко, става ли?