Саймън Мордън - Степени на свобода.

Без да помръдва от мястото си, той приклекна и погледна между краката на армагедониста. Накланяйки се последователно наляво и надясно, успя да огледа предмета по-добре и мислено да си състави триизмерен модел.

Това беше акумулатор за автомобил.

Петрович знаеше, че е немислимо уредът да е запазил заряда си в продължение на двайсет години. На пода около него имаше голямо петно, но то можеше да е от нещо, капало отгоре, а не от пробита клетка. Можеше просто да развие клемите и с един ритник да прати устройството в другия край на пода. Акумулаторът беше мъртъв също като армагедониста.

Петрович се почеса по носа. Може би просто трябваше да изчака телта. Изправи се отново и погледна към бомбата.

Армагедонистите използваха най-вече оръжия от съветската епоха, но това не беше едно от тях. То имаше отличителния вид на измайсторен вкъщи механизъм от типа, който беше сравнително лесен за сглобяване, и за активирането му беше достатъчно да бъде изпуснат накриво на пода. С малък заряд, който обаче беше повече от достатъчен, за да изравни със земята всичко наоколо в радиус от няколко километра.

Зад него се разнесе почукване.

– Да?

– Нося ти телта.

– Хвърли я насам. Към краката, не към главата. Не искам да падне близо до трупа.

Тялото на Маделин закри процепа.

– Как можеш да виждаш… ох.

– Просто ми хвърли телта – каза Петрович. – Нужни са ми още няколко неща, за да обезопася бомбата.

– Не смяташ ли, че трябва да оставиш това на някой друг?

– Не, не смятам. Няма да я оставя на някой друг, защото на този някой друг ще му отнеме цял ден, за да дойде дотук, ще настоява да евакуираме всички на трийсет километра наоколо, а за прехвърлянето им през реката ще отиде цяла седмица, ще нанесе непоправима вреда на Свободната зона, а след това ще направи същото, което смятам да направя аз, и после ще очаква до края на живота му да го смятаме за ёбаный герой.

Парче намотана тел се плъзна по пода и се спря при краката му.

– Така. Искам фенерче за глава, клещи секачи, пълен комплект гаечни ключове – включително онези малките с форма на звезда, всякакъв вид отвертки, малки и големи плоски клещи, мултицет и гайгеров брояч. Повечето инструменти ще намериш в сутерена на Колежа по изкус­твата, знаеш къде се намира. За гайгеровия брояч сигурно ще се наложи да отидеш в отделението по медицинска физика в болницата. Запомни ли всичко?

Валентина щеше да носи всичко това със себе си, но тя беше в другия край на Свободната зона и търсеше агента на ЦРУ.

– Това май твърде много ти харесва.

Той се наведе, за да вдигне телта и я опипа. Беше малко тънка, но щеше да свърши работа.

– Изглежда, живея в свят, където ти си готова да ми повериш обезвреждането на атомна бомба, но не и сърцето си. Явно ще трябва да се задоволя с онова, което мога да имам.

Тя пристъпи от крак на крак пред процепа.

– Ще ти донеса нещата.

– Благодаря. Ти ли ще съобщиш на Соня за това, или аз да го направя?

– Работата ми е да й съобщавам за тези неща – отвърна тя.

– Това „да“ ли беше, или „не“?

– Ти й кажи. Не знам защо си мисля, че е по-добре да го чуе от теб.

– До скоро тогава. Ако не можеш да намериш някое от нещата, обади ми се, за да видя дали ще успея да се справя без него.

Сянката върху процепа изчезна и преди да се обади на председателя на Свободната зона, той реши да се позанимае с бутона на мъртвеца.

Задачата беше елементарна, но трябваше да действа внимателно. Той намота свободния край на телта около най-близкия край на стола и я стегна здраво, за да не се изхлузи. След това размота остатъка, за да навие другия край около самия бутон.

Мъртвите трошливи пръсти бяха обхванали дръжката, която би трябвало да отскочи назад в мига, в който натискът върху нея отслабне. Нещо бе попречило това да се случи. Петрович увеличи контраста на погледа си, с надеждата да открие какво е то.

Тайната се криеше в лакътя. Армагедонистът беше подпрял ръката си на облегалката, с надеждата да облекчи напрежението в мускулите си. Може би беше получил спазъм. Може би просто не беше подготвен. И малко след като беше обезсмислил съществуването на бутона, той беше умрял.

– Мудак. И края на света не можеш да направиш като хората.

Той намота жицата около бутона и съсухрената ръка, изпъна крайника и продължи да намотава, като пос­тепенно го пристягаше към бутона. С обтягането си телта се врязваше в сухата, обезкървена ръка, прорязвайки пергаментовата кожа.