Саймън Мордън - Степени на свобода.

– Ще дойде време – скоро – когато няма да сме.

– Нали знаеш, че Маделин не е единствената жена на света? Ако тя не те желае, може да има някоя друга, която да те иска.

Петрович се почеса по носа, макар да не го сърбеше точно там.

– Нали ме познаваш. Знаеш, че спазвам обещанията си.

– Знам. – Тя сви рамене. – Само да беше по-подкупен.

– Да. – Отвън се чуваше бръмченето на мотор. – Ще прекъсвам. Когато съм готов, ще ти се обадя.

След като прекъсна връзката, той се намръщи. Бръмченето не беше от двигател на мотор. Звукът секна рязко и откъм затворената врата се посипа дъжд от искри.

През стоманата проникна ръбът на ъглошлайф, който започна да си прорязва път нагоре. Въздухът завиб­рира и се изпълни с дим.

– Охуеть! – Петрович се свърза отново с компютъра на Соня. – Ако вече си изпратила екипа си, прати още хора. Веднага. – След това се обади на Валентина: – Какъв хуй търсиш в Анфийлд? Трябваш ми тук! – И накрая на Маделин, като се наложи да изчака, докато тя отвърне на обаждането му: – Ела!

През това време искрите достигнаха почти до горната част на вратата и той вече едва виждаше през парливата мъгла с вкус на метал. Димът се затъкна в гърлото му и го накара да се закашля. Дразнеше и очните му ябълки, но това щеше да го преживее.

Искрите секнаха, както и ръмженето на ъглошлайфа. Два железни лоста проникнаха през процепите и след кратко огъване и мушкане старите панти поддадоха и вратата се сгромоляса с трясък върху отломките.

Внезапният приток на въздух изтласка голяма част от пушека. Той се закълби към тъмнеещото небе, а в контейнера пристъпиха шест фигури.

– Доктор Петрович, моля, отстъпете встрани. Не искаме да ви нараним.

– Чувствата ни са взаимни. Ако веднага си тръгнете, може и да останете живи.

Не разполагаше с нищо, което да използва като оръжие. Те имаха лостове, ъглошлайф и няколко масивни цепеници.

Ала те не започнаха да спорят с него – знаеха, че ще се обади за помощ и че имат само няколко минути на разположение. Четирима от тях отидоха при бомбата, а двама – най-едрите – застанаха между нея и Петрович. Всичките изглеждаха като най-обикновени хора – можеше да са строители, водопроводчици, шофьори, механици.

– Хей, хей! – Петрович видя как пропъхват ремъци под бомбата и се опита да стигне до нея. – Не правете така!

Докато вниманието му беше насочено към бомбата, единият от мъжете замахна с лоста си и го подсече отзад. Петрович не падна, защото другият го подхвана под мишниците и сключи ръцете си на тила му.

Те знаеха точно какво правят. Петрович почувства как кабелът в главата му се завърта и се измъква навън.

Едва тогава го връхлетя болката. Не само от удара с металния лост, но и от всички останали наранявания, които бяха останали нелекувани.

Пуснаха го на пода и мъжът с лоста отново замахна. Беше се целил в главата му, но вместо това улучи ръката. Костта изпращя.

– Ну все, тебе пизда. – Петрович се опита да поеме контрол върху краката си. Ритна веднъж, но бързо осъз­на, че това не е добра идея. – Добре. Спри.

– Съжалявам, доктор Петрович. Нямаме време за това.

Те прерязаха кабелите, които излизаха от бутона на мъртвеца и акумулатора. Бомбата се полюляваше свободно в люлката от ремъци. Мъжете тръгнаха към изхода.

– Не мога да ви позволя да я отнесете.

Той се опита да се изправи, подпирайки се с ръка върху празната маса. Краищата на счупената по-нагоре кост се приплъзнаха едно край друго, заплашвайки да пробият кожата.

И докато той пъшкаше и се насилваше да сподави стоновете си, те си тръгнаха.

Той сънуваше. Всичко беше толкова прекрасно, толкова идеално. Огромното жълто слънце сипеше лъчи над морето, носейки се на запад над безбрежния спокоен океан. Тревата, върху която беше стъпил, преминаваше в белия пясък по криволичещата и назъбена линия на крайбрежието, а на пясъка играеха деца, шест на брой, и някои от тях бяха негови. Те се смееха, тичаха и участваха в някаква сложна игра, която включваше хвърляне на водорасли и улавяне на раковини. Той ги наблюдаваше и след като се нагледа, също се спусна към пясъка; подгони ги с рев на грамадно чудовище и те се разбягаха по плажа с писъци и весел смях.

А когато дойде на себе си, се опита да си спомни кога и къде се е намирал. Очите му се отвориха бавно и видяха Маделин. Тя не носеше йоанитската си роба, което означаваше, че не се беше събудил осемнайсет месеца по-рано и не беше претърпял току-що масивен сърдечен пристъп.