Саймън Мордън - Степени на свобода.

Петрович наблюдаваше безстрастно, притеснен единствено от мисълта дали няма да се счупят костите. Реши, че няма такава опасност, и завърши упражнението, като огъна телта надолу и я уви повторно около същия крак на стола. Ритна я за проба. Телта издържа.

Следваща стъпка.

Тя седеше зад бюрото си, без да осъзнава, че е наб­людавана. Очите й пробягваха по екрана на монитора, преглеждайки няколко сметки. Всеки път, когато попадаше на вписване, за което може би трябваше да поиска обяснение, тя леко се мръщеше, сбърчила вежди.

Той се изкашля, за да привлече вниманието й.

– Госпожо президент?

– Сам? – Соня се облегна назад, опитвайки се да се фокусира върху малката камера, прикрепена към монитора. – Защо ме наричаш така? Къде се намираш?

– В Риджънтс Парк. Имаме проблем. Официален проблем на Свободната зона от типа говно се удря във вентилатора. – Той погледна към бомбата. – И аз най-официално ти съобщавам за него.

– Добре. – Чертите й се изостриха. – Съобщи ми.

– Намирам се в контейнер нула. Той съдържа трупа на последния армагедонист и домашно приготвената му ядрена бомба.

Дори да беше изненадана или шокирана, тя не го показа по никакъв начин. Всъщност не показа нищо.

– Обезопасен ли е районът?

– Не, но не искам тукашните хора да бъдат евакуирани вкупом. Това е сигурен начин за привличане на всеобщото внимание към факта, че си имаме проблем.

– Сам, той съществува, независимо дали ни харесва, или не, и аз ти пращам отряд охранители. Ще бъдат дискретни.

– На Мади няма да й хареса.

– Тя с теб ли е?

– В момента не. Изпратих я да ми събере комплекта за обезвреждане на бомбата.

Прескачане на сърцето и спадане на гласа й с една октава.

– Сам…

– Какво? Соня, това нещо работи. Не знам какво ще го задейства, но знам, че мога да направя така, че да не се стига дотам.

– Бомбата е стояла там години наред. Още ден-два няма да имат значение.

Петрович притисна длан към челото си и прокара пръсти през косата си.

– Напротив, ще имат. Първо, ние отворихме контейнера. Тук има бутон на мъртвеца, който не проработи – временно съм го обезопасил – но е възможно да има още светлинни датчици, клетки в режим на непрекъснато зареждане, старомодни механични капани. Ако това нещо се взриви, ще изгубим всичко, което сме построили отново през последната година, а през следващите десет ще се опитваме да обеззаразим Метрозоната.

– Трябва ни експерт.

– Ёбаный стос, звучиш точно като нея! Виж какво, това е паянтова сглобка пушечен тип. Не е нещо, което се пазарува в магазина. Хората, които са го създали, са мъртви, Соня, и никой няма да разбере какво са измислили мозъчетата им. Дизайнът на механизма е сравнително прост и елементарен, некадърен и нестабилен. Не разчита на никакви усъвършенствани механизми, а само на смесването на две подкритични маси. За това е достатъчно да го изпуснеш на земята. Щом искаш да оставиш нещо такова насред Свободната зона, давай, ти си шефът. Ти носиш отговорността.

Соня се отблъсна от бюрото си. Управлението на Свободната зона беше заело старата Пощенска кула. Изгледът от върха беше внушителен и през прозореца зад гърба й Петрович можеше да види осеяния със светли точици град.

– Може ли да бъде преместена? – попита тя.

– Без да е обезвредена? Може би. Не знам.

– Ти можеш ли да го направиш?

– Чёрт. Не.

Соня се изправи и погледна към града, както сигурно беше правила и от кулата „Ошикора“. Разликата беше в това, че сега тя наистина управляваше всичко. Поне още две седмици.

– Сам?

– Да?

– Не се издънвай.

Устните му се изкривиха в усмивка.

– Някога да съм те подвеждал?

– Не – съгласи се тя. – Но подведе Майкъл. Няма го вече година и ти все още си му длъжник.

– Работя по въпроса.

– Знам – на час по лъжичка. Канех се да те питам: какво се случи тази сутрин?

– Със свещеника ли? Папата иска да знае дали Майкъл има душа.

– Има ли?

– Казах му, че няма значение. Казах му, че Майкъл ми беше приятел и така или иначе, смятам да го спася.

– Браво на теб, Сам. Следиш ли цената на петрола?

– Не съвсем.

– От обяд е паднал с осемдесет долара на барел. ОПЕК вдигнаха шум до небето.

– Което е тъпо. Петролът е твърде ценен, за да бъде просто изгарян за нищо. Би трябвало да са доволни.

– Затова сега трябва да се притеснявам и за саудитските тайни служби. Благодаря ти за което. – Тя отново седна, всъщност почти се строполи в стола си. – Липсват ми тези разговори. Напоследък сме много заети, нали?