Саймън Мордън - Степени на свобода.

Петрович сложи доста широкия шлем на главата си и се опита да разбере как – и къде – да седне.

– Хайде, качвай се, Сам. Моля те.

Той преметна крак през седалката и се настани зад нея. Зад гърба му имаше дръжка за хващане, но ако Маделин смяташе да кара толкова лудо, колкото предполагаше той, дръжката нямаше да му свърши работа. Петрович я прегърна колебливо през кръста и сплете пръсти на корема й.

Тя се вцепени за миг и потрепери. След това се изстреля с такава скорост напред, сякаш някъде се бяха отворили портите на ада и тя трябваше да успее да се промуши между тях, преди да се затворят.

Петрович за малко да се изпусне. Той се вкопчи в нея и се притисна плътно към тялото й; почти година не го беше усещал толкова близо до своето.

Светлините на Свободната зона прелитаха край тях като размазани бледооранжеви петна, но той знаеше къде се намират. Направиха остър ляв завой – толкова остър, че коляното му почти опря в настилката – и поеха по Еджуеър Роуд, след което завиха отново надясно към „Мерилибоун“. Там на ъгъла се намираше някогашната й църква, която беше превърната в изгорели греди и овъглени тухли, след което бе разчистена, за да се направи място за поредната строителна площадка.

За пръв път я беше срещнал тук; той умираше, тя го съживи. Зачуди се дали не бе избрала нарочно този маршрут, сякаш за да му покаже, че той не е единственият, който спасява хора. А може би това просто беше по-краткият път. Сега вече той знаеше къде отиват.

Петрович беше притежавал домик в Риджънтс Парк, убежище за в случай на бедствие. Беше го изгубил през Дългата нощ, заедно с куфарчето си със спомени, с любезното съдействие на Новия джихад на машините. Повече не се беше връщал там, не го беше търсил сред хаоса от контейнери.

Свободната зона беше разчистила терена, екипи с газови горелки работеха денонощно. Бяха стигнали почти до най-ниското ниво. И сега, когато Маделин и Петрович направиха поредния завой, при който черното колело едва не се хлъзна извън пътя, там не се забелязваше никаква дейност. Никакви синкавобели пламъци на електрожени, никакво стържене на изкривяващ се метал или бучене на тежки кранове.

Маделин се насочи към мястото, където някога се беше намирал Вътрешният кръг, и рязко наби спирачки. Петрович обърна главата си настрани и шлемът му се притисна към гърба й.

Двигателят угасна и настъпи тишина. Въпреки лудешкото препускане двамата просто стояха там, напълно неподвижни, той, притиснат към нея, тя, облегната леко назад, за да почувства по-плътно контакта.

– Знам защо сме тук – промърмори той през дунапренените стени на каската.

– Нима?

Гласът й прозвуча също толкова неясно, приглушен от студа.

– Контейнер нула.

– Как го правиш? Как успяваш да отхвърлиш всички предположения и да изкараш правилния отговор?

Тя разкърши раменете си и той почувства как мускулите й се движат, гъвкави и напрегнати.

– Защото няма друга причина да сме тук. Няма друга причина аз да съм тук. С всичко друго можеш да се справиш и сама, но не и с последния армагедонист.

– Никога не съм вярвала, че съществува. Но той е тук. – Тя отново помръдна с рамене, този път за да му даде знак. – Хайде, ще ти покажа.

Петрович скочи на земята. Маделин вдигна мотора на стойка и тръгна по терена. Знаеше пътя – въпреки объркващата безличност на контейнерите, тя зави, без да се замисли, надясно, наляво и отново надясно, следвайки отъпканата пътека до крайната си цел.

Петрович също знаеше пътя. На всичкото отгоре виждаше. Той примигна и зрението му се промени на леко потрепващ, но ясен калейдоскоп от образи. Примигна отново и обектите се трансформираха в червени и сини петна, в зависимост от топлината им.

Главата и ръцете на Маделин бяха светли, почти като нажежени до бяло. Това се получаваше под въздействието на страха, а той не я беше виждал уплашена никога. Което трябваше да му подскаже нещо.

Пътеката свърши. Един контейнер препречваше пътя им. Контейнер нула. Първият домик, поставен в Риджънтс Парк. Във вратата, на височината на главата, беше изрязано прозорче с размерите на плик за писмо.

– Стандартна процедура. Прорязваш дупка, проверяваш съдържанието, бележиш за премахване, отваряне или обеззаразяване. Когато разчистващият екип го разряза…

– Колко хора знаят?

– Четири – вече пет. Казах им да си мълчат.

– Да, като че ли ще те послушат. Разпуснала си всички работници. Шлюха вокзальная да стана, ако до вечерта цялата Свободна зона не е разбрала, че тук става нещо. Разполагаш с два часа, преди слухът да се разнесе по света. Може би даже по-малко. – Той се вдигна на пръсти и погледна през отвора. – Някой влизал ли е вътре?