Саймън Мордън - Степени на свобода.

Централната колона прекрати ритмичното си издигане и слизане, а звукът на маховика бавно се спусна през октавите.

– И какво направихме току-що?

Петрович сглоби кадрите, които беше заснел, изряза ненужното и сви всичко до удобен трийсетсекунден клип, който новинарските канали можеха да излъчат безпроблемно.

– Разрешихме въпроса с енергийните нужди на света в обозримо бъдеще.

– Как?

– Като използвахме втори квантов антигравитационен двигател, за да повдигнем тежест, която след това пада и върши определена работа. Но енергията, с която захранваме антигравитационните двигатели, повдигащи товара, е по-малка от енергията, която генерираме при падането. Това е машина вечен двигател. – Видеоклипът и съпътстващите го записки бяха готови за изпращане. – Ако притежаваш акции в енергийни компании, сега е моментът да ми кажеш.

– Задръж така. – Люси обиколи основата на машината. – Вкарваме вътре електричество. Изкарваме електричество. Излиза повече, отколкото влиза, така че можем да го използваме за задвижването на машината и ни остава излишък. Така ли е?

– И никога няма да спре. Построиш ли веднъж машината, разполагаш със свободна енергия – докато не се счупи, разбира се. Дори аз не мога да го предотвратя.

– Колко свободна енергия?

– От това нещо ли? Едва ще стигне за печка с два реотана. Но ще станат по-големи, по-добри. Вече никой няма да построи електроцентрала, която да не ги използва.

– Говориш сериозно.

– Да. Искам да кажа, че енергията не е напълно свободна – тя трябва да дойде отнякъде, защото иначе просто няма как да стане. Но ние не трябва да правим нищо, за да я получим. Просто натискаме бутона и това е. – Нищо не можеше да го спре. – Сигурна ли си за акциите?

– Те ще се сринат, нали?

– Да. Което е напредък за теб. – След това изпрати клипа в мрежата. – Отдавна мина обяд. Яла ли си?

– Не. – Тя прегледа отново списъка и изключи абсолютно всичко, преди най-накрая да дръпне щепсела на машината от стената. – Не съм гладна.

– И аз не съм, но мисля, че трябва да ядем. Аз черпя.

– Няма да се наложи. Твоята представа за редовно хранене е веднъж на шест месеца. – Тя го погледна. – Пък и откога си започнал да плащаш за нещо?

– Вярно. Добре, дай да се махаме от тук и да видим какво можем да отмъкнем.

Напуснаха Колежа по изкуствата, измъквайки се на улицата изпод найлоновото покривало. Петрович проучи района за някое място, където предлагат храна; най-близкото беше обичайното за тях – работническа походна кухня, разположена в центъра на строителната площадка „Хайд Парк“.

Мъжът, който пазеше на портала, им хвърли две твърди каски и им махна да минават още преди Петрович да обясни какво възнамеряват да правят. Но така ставаше почти навсякъде, където се появеше в Свободната зона; той поне проявяваше достатъчно благоприличие, за да покаже леко смущение, докато Люси го приемаше за даденост.

– Студено е – каза тя, балансирайки върху дъсчената пътека. – Преди не беше толкова студено.

– Метрозоната сама определяше климата си. Пак ще стане така. Следващата зима тук няма да е като сегашната.

– И къде ще бъде следващата зима?

– Трудно е да се каже – отвърна Петрович. – Имаме доста голям избор. Искаш ли да останеш тук, след като Свободната зона се изнесе?

– Не знам. Тук няма кой знае какво мое. С изключение на къщата може би. – Просто „къщата“; не я наричаше своята къща или къщата на родителите й, нито дори дом. – Може би трябва да я продам на някого. Тя е в добро състояние.

– Можеш да я задържиш.

– Мисля си – рече тя, – че каквото и да реша, там няма да ми е удобно да живея. – Люси погледна към Петрович. – Непрекъснато мисля за онова, което видях през прозореца на спалнята ми.

– Аха. Фокс.

– Да. Той.

Тя продължи да върви, като видимо се чувстваше по-спокойна сред воя на шлайфмашините и актиновото бяло сияние на оксижените, отколкото в предградията.

Отпред се виждаха сглобяемите къщички, качени върху колове, за да не се цапат от калта – специално построени, а не пригодени домики. Лампите зад запотените прозорци светеха с перленобяла светлина. Изпускателната тръба на аспиратора издухваше срещу тях със силата на виелица миризми на готвено.

– Значи, днес пак няма да има салата в менюто.

– Аха, какво да се прави. И без това вече нямам сърце, за което да се притеснявам.

Петрович й отвори вратата и тя влезе вътре, подмятайки каската си в ръка.

Бяха посрещнати като герои и Люси беше права – той никога не плащаше за нищо, нито пък тя. Строителните работници смятаха за голяма чест да седят и да се хранят с тях двамата. Те се струпаха около тях, съединиха масите и преместиха столовете, отделяйки за изпиването на втората си чаша кафе много повече време, отколкото им беше отредено за почивка.