Саймън Мордън - Степени на свобода.

Петрович примигна. Беше стигнал чак до Лаймхаус. Зад него бучеше камион, пълен с облечени в сини гащеризони никейджин : работна група на Ошикора. Той махна с ръка на шофьора, който бавно спря.

– Довиждане, Петрович.

– Довиждане, Долтън. И успех.

Петрович улови протегнатата ръка на един от работниците и се изкатери в каросерията. Мъжете и жените се сместиха, за да му направят място, и той седна, облегнат на ниския метален парапет.

– Петрович-сан – каза бригадирът, – вие плачете.

Той му предложи пакетче хартиени носни кърпички, в което беше останала само една.

– Заради прахоляка е. И тези ёбаные очи. – Петрович почука с изгризания си нокът по бялото на лявото си око, което издаде характерен звук на кухо. – Случва се винаги когато е студено.

Камионът го откара до Грийн Парк през района, който беше пострадал най-силно от нашествието на Външните: Ийст и Уест Енд, Къмършъл Роуд и Уайтчапъл, Алдгейт и Холбърн и Алдуич.

Някои от повредените сгради бяха спасени. Повечето бяха съборени, а отломките бяха извозени до сметището и там обитателите на Метрозоната, които живееха на юг от реката и отчаяно търсеха работа, ги събираха и рециклираха. За целта се сключваха печеливши договори, но напоследък за всичко се сключваха договори.

На мястото на някогашните древни фасади сега се издигаха високи до небето кули от стомана и стъкло – и Свободната зона се стремеше всяка една от тях да генерира собствено електричество, да се охлажда през лятото и да се отоплява през зимата, и да бъде безопасна, чиста и просторна.

Архитектите също обичаха Петрович.

Когато камионът спря, той скочи от каросерията на пътя. Сбогува се с хората и тръгна към „Пикадили“. Погледна нагоре към руините на кулата „Ошикора“, чийто връх отразяваше лъчите на ниското зимно слънце, промъкващи се между облаците.

Отец Джон очевидно беше слязъл оттам. Петрович не се вълнуваше особено дали е цял и невредим. Изкушаваше се да се изкачи отново горе, съвсем сам, както го беше правил в началото. Идеята се повъртя известно време в главата му, преди да я отхвърли – ако нарушеше установения ритуал, някой можеше да попита защо. Което нямаше да е добре. Трябваше да задържа общественото внимание върху нещата, които вършеше открито, за да не започнат да ровят из потайните му дела.

Даване на погрешни сигнали. Това беше много по-трудно от работата в пълна тайна.

Той зави зад ъгъла на Хайд Парк. Имаше апартамент в близкия „Хилтън“, в онази част, която беше останала от него. Но стаите щяха да са празни: Валентина и Маса обикаляха улиците, търсейки пропадналия вдън земя агент на ЦРУ Чехъл, а Люси беше заета – поне би трябвало да е заета – в лабораторията на Петрович. Новата лаборатория. От старата и района около нея не беше останало кой знае какво. Внебрачные американци.

В Хайд Парк се строеше – както, изглежда, и нав­сякъде другаде – макар работата да вървеше бавно заради труповете, които хората не спираха да изравят и да откарват във временната морга, стъкмена в края на терена. Но въпреки това работеха. Кранове, камиони, работници. Машини за набиване на пилони, строежи на скелета, оксиженисти. Толкова много шум на място, където някога бе царяла пълна тишина.

Петрович пъхна ръце в джобовете си и продължи да върви, подминавайки Екзибишън Роуд, все още отцепен чрез временни телени ограждения, докато колежът и Министерството на външните работи спореха кой е отговорен за нанесените щети. Петрович отново се спря – от дъската, върху която Пиф беше решавала уравненията си, беше останала само една зърнеста фотография, направена с нейния фотоапарат. Първата му рееща се сфера сигурно се намираше под отломките.

Всичко беше преходно. Нищо не траеше вечно, нито предметите, нито хората, нито любовта, нито самото време.

Той сви рамене и тръгна отново. Разбира се, въп­росът не беше кой е виновен, а кой ще плати щетите. Междувременно Петрович подмина Албърт Хол и стигна до съседната сграда – Колежът по изкуствата – който беше реквизирал за собствена употреба, докато не се наберат нови художници.

Сградите със стъклени фасади бяха пострадали лошо и тази не беше изключение. Предницата й бе покрита с тежък найлон, който се диплеше на вятъра и не помагаше с нищо, за да се изолира вътрешността от хапещия студ. Но вътре имаше електричество, светлина и достъп до мрежата. Петрович беше решил, че това му е достатъчно, и си беше подредил лаборатория в сутерена.