Саймън Мордън - Степени на свобода.

– Едно време не мислеше така.

– Ти ме накара да преосмисля приоритетите си. Всичко, което имам сега, води началото си от мига, в който стъпих на американска земя. Семейството ми, кариерата ми. За дванайсетте месеца след завръщането ми спечелих повече пари, отколкото ти ми отне.

– Бяха ми достатъчни. Достатъчни, за да се измъкна, за да се скрия. Бях ако не щастлив, то доволен. И не бях убил никого, за да го постигна. Сделката беше добра, Долтън. И двамата получихме по нещо, което искахме. Беше справедлива. Добре, приемам благодарностите ти, но защо ще повдигаш този въпрос точно сега, освен ако внезапно не си решил да изпълниш предсмъртното си желание? Какво ще кажеш на жена си, когато те попита как е минал денят ти? – Очната ябълка на Петрович потрепна. – Тя не знае нищо за случилото се, нали? Когато каза „с кого мога да поговоря“, имаше предвид, че не си й разказал нищо?

Долтън помръдна рамене, признавайки си.

– Женен съм малко повече от година – каза Петрович – и дори аз знам, че е лошо да премълчаваш разни неща от жена си. – Той се отнесе за миг, потъвайки в собствените си мисли, но бързо се концентрира обратно върху американеца. – Ала това не означава, че следвам собствения си съвет.

– Всеки път, когато се появиш в новините – а това става доста често – тя започва с тирадата от обиди. Че си Хитлер, Сталин, Пол Пот и Мао, събрани в едно. Че ще ни нападнеш в съня ни, защото изроди като теб нямат нужда от сън; че кроиш заговори да ни отнемеш страната, ценностите и децата ни. Тя е умна, любяща и мила. Организира благотворителни сбирки за набиране на средства за добри каузи. Лидер е на групата жени в църквата. Добър и набожен човек е майката на децата ми, Петрович.

– И на трите.

– Точно. И всеки път, когато започне, на мен ми се иска да я разтърся и да не спирам, докато тя не се спре, защото ти си причината аз да се превърна в това, което съм.

Петрович наклони главата си на една страна.

– Можеш просто да спреш да гледаш новините заедно с нея.

– Трябва да й кажа. Трябва да й кажа още тази вечер.

– Както решиш, Долтън. Аз не бих го направил. Бих го заровил толкова дълбоко, че да е нужна цяла геоложка епоха, за да изплува на повърхността. Ти имаш добър живот – не го хвърляй на боклука. Виж какво – онова, в което вярва тя, може да е истина. Аз подмамих Борис да те пусне, но така предадох доверието на човек, който винаги е бил добър с мен. Парите, които той ми даваше, изхранваха мен, майка ми и сестра ми. Позволиха ми да уча. Когато прецаках Борис, аз го нап­равих, чисто и просто, заради пари и досега не съм се осмелил да проверя какво се е случило със семейството ми. Можеш да продължиш да се заблуждаваш относно мотивите ми да те спася, но само аз знам какви мисли ми минаваха през ума в онази нощ.

Долтън се облегна назад и огледа офиса си и всичко, което отразяваше положението и властта му.

– Аз съм адвокат, нали? Занимавам се с корпоративно право. Хората, с които работя, клиенти и партньори, играят твърдо един срещу друг, за да получат и най-малкото предимство. Не дават нищо просто току-така. Вярно, че всички сме братя по Реконструкция: пазим се трезвени и чисти, не ругаем и не наемаме проститутки, усмихваме се един на друг и се ръкуваме сърдечно, разпитваме се за съпругите ни. Може би някои от тях наистина вярват в това. – Той притисна език към бузата си и го завъртя; издутината се виждаше отвън. – Работата е там, че онова, което си причиняват един на друг, е още по-свирепо и брутално точно защото изглеждат като свестни хора, на които може да се разчита – а всъщност всеки един от тези обирджии би ме оставил да изгния в онова мазе в Санкт Петербург.

Петрович се накани да възрази, но не стигна по-далеч от едно сподавено „Аз…“.

– Ти ми взе всичките пари, стотици хиляди долари. Можеше просто да избягаш. Вместо това се върна за мен. Измами Борис и ако той се беше усетил, ако беше заподозрял нещо, щеше да ни убие и двамата, без да му мигне окото. Ти рискува живота си, за да спасиш моя. – Долтън посочи с пръст в камерата. – Знам тайната ти, Петрович. Знам, че си един добър човек и винаги ще си останеш такъв.

– Да, добре. – Петрович издиша облак пара. – Само недей да го разправяш наляво и надясно. Трябва да си пазя репутацията.

– Искам да ти помогна. Искам да направя за теб същото, което ти стори за мен.

– Аз не лежа на мръсен матрак в леденостуденото мазе на моя похитител и не се наливам с евтина водка, за да се стопля.

– Но колежката ти доктор Еканоби е точно в това положение. С изключение на частта с водката.