Саймън Мордън - Степени на свобода.

– Говорите за… каква беше думата?

– Партньорство. Мисля.

Двамата Кренц се спогледаха, след което погледнаха към дребната фигура, застанала между тях.

– Добре. Къде искате да построите първия?

Петрович се разсмя и продължи да се смее толкова дълго, че дробовете го заболяха.

– Това, господа, не мога да ви кажа.

– Но…

– Защото не знам точно къде.

– Не знаете?

– Още не.

– Как тогава ще продължим?

Петрович пъхна ръце в джобовете си.

– Вървете си у дома. Поръчайте калъпи за стометров купол. Поне една дузина. Съберете всичко, което ще ви е необходимо – аз ще изпратя указания за допълнителното оборудване. След това чакайте обаждането ми. Ако след две седмици се появя по всички новинарски канали с белезници и оранжев гащеризон, ще трябва да приемете сделката за анулирана.

– Ще бъдем или богати, или фалирали. – Младият Кренц осмисляше новината, а старият Кренц се чешеше по главата. – Този избор не ми допада.

– Няма проблем. Ще ви дам два милиона аванс. – Петрович примигна. – Готово. Не ги харчете наведнъж.

Той се запъти към мястото, където бавно се оформяха новите небостъргачи, където крановете бяха най-високи и шумът от строителните работи най-силен, когато младият Кренц извика след него:

– Не искате ли да подпишем нещо? Някакъв договор? Нещо? Каквото и да е?

Петрович се обърна и тръгна назад, като безпогрешно избягваше всички препятствия по пътя си. Това, че не ги виждаше, не означаваше, че не гледа. Обмисли дали да каже на двамата Кренц, че е записал всичко, което се беше случило: всяка дума, всеки жест, всеки детайл от оборудването и химикалите, които са използвали. Реши, че това ще ги ошашка съвсем, а имаше нужда от тях.

– Имам думата ви. Трябва ли ми нещо друго?

– Предполагам, че не. Но е доста необичайно.

– Тази сутрин CNN ме нарекоха душата на световната престъпност. „Юландс Постен“ ме определи само като най-опасния жив човек, което е малко по-добре, но съвсем малко. Да, разбира се, ще подпиша нещо, ако поискате. Или ще държим всичко скрито-покрито колкото се може по-дълго. Вие решавате.

– Значи, действаме, както кажете. Две седмици? Не разполагаме с много време.

– Това се отнася и за мен, хер Кренц.

Петрович хвърли последен поглед към купола, който проблясваше под ниското зимно слънце. Повърхността се охлаждаше и започваше да се овлажнява. Значи, щеше да се наложи да постави обезвлажнители из базата…

Той се обърна отново. Влезе пак в мрежата, оглеждайки се за нещо важно, като остави на клиентския софтуер да контролира вървежа му.

Като че ли целият свят беше решил да се разкъса на парчета и той мислеше, че е единственият, който може отново да го сглоби. Глупава, глупава, арогантна самозаблуда. И въпреки това се беше свързал с двамата незначителни немски инженери в техния тих баварски градец, и те бяха дошли по собствено желание. Никой не им беше опрял пистолет в главите: тактика, с която Петрович беше свикнал и от която му беше втръснало.

Телефонът – виртуалният, в главата му – иззвъня. Той разсеяно прие обаждането, преди да провери номера, преди да го прекара през търсеща програма, която да му каже кой се обажда и откъде. Умът му беше някъде другаде. Това беше грешка, която той не допускаше често.

– Да?

– Със Самуил Петрович ли говоря?

Акцентът беше американски. Лицето, добавено към гласа, събуди някакъв спомен, заровен дълбоко в съзнанието му – то беше гладко избръснато, добре охранено, лице на здрав човек. Така изглеждаше сега, но някога беше натъртено, разранено, ужасено и отчаяно.

– Само да се изясним: името ти не беше Петрович, когато живееше в Санкт Петербург преди четири-пет години. Работеше за мъж, на име Борис. Той ме отвлече…

– Чёрт. Долтън.

– Предполагам, че този разговор беше неизбежен, но съм почти сигурен, че когато пътищата ни се разделиха, между нас остана негласната уговорка никога повече да не разговаряме.

Макар Петрович да комуникираше само с глас, не виждаше смисъл да отрича кой е.

– Такива бяха и моите намерения – каза Долтън. – Да забравя Санкт Петербург, да забравя Борис, да забравя теб. Но внезапно преди една година ти се превърна в обществен враг номер едно. Малко е трудно човек да не ти обръща внимание. Тукашният „Уол-Март“ продава твои карикатурни маски за Хелоуин.

– Ами добре. Каквото се случва в Санкт Петербург си остава в Санкт Петербург. – Петрович огледа продължително Долтън, офиса, част от който се виждаше зад гърба му, и гледката през прозореца, която сигурно беше на безумно висока кула от стомана и стъкло. – Като гледам, бързо си се съвзел.