Саймън Мордън - Степени на свобода.

– Аз… nein 2 . Не, искам да кажа.

2Nein (нем.) – не. – Б. пр.

– Знам какво искате да кажете. Отворил съм обемист онлайн речник и програма за граматична проверка и мога да си преведа почти всичко, което казвате, независимо дали ще е на хохдойч, мандарин или навахо. – Петрович постави ръката си върху дългата дръжка на контейнера. – Ще продължим ли?

Вътрешността на контейнера – чиито размери бяха почти като на стария му домик – беше пълна с щайги и денкове, а в задната му част бяха подредени варели с разтворител и обемни черни бали с гранулиран полимер. Докато Петрович разглеждаше, двамата германци започнаха да разстилат голямо пластмасово фолио върху песъчливата повърхност на кея.

Той беше гледал видеоматериалите на компанията. Беше виждал снимки на крайния продукт. Онова, което искаше повече от всичко, бе да го види със собствените си очи.

Петрович извлече навън шейната с генератора и включи индустриалния вентилатор. Кренц-старши го наблюдаваше.

– Технологията ви е позната, да?

– Горе-долу знам какво да правя. Сигурно щях да се справя и сам, да построя всичко, но накрая щях да съм допуснал същите грешки, които вие вече сте оправили. Нямам време за грешки, хер Кренц.

– Страхувате се? – Той изпръхтя като бик. – Вие?

– Знам, че репутацията ми ме изпреварва. Но всъщност не съм такъв. – Той погледна към Кренц. – Просто съм понесъл много дини под една мишница.

– Не е моя работа да ви задавам въпроси. – Кренц провери нивото на гориво в генератора и потупа с пръст по бутона за запалване. – Имам само един. – Моторът запърпори и мъжът се заслуша в звука му, за да се увери дали работи по правилния начин. – Въп­росът е следният: как ще платите? Никаква Свободна зона, ЕС или ООН. Никаква Ошикора. – Кренц потърка с длан плешивата си глава. – Срещам се със Самуил Петрович. Това е достатъчно за настоящия момент, но аз не съм…

Той се поколеба, търсейки точната дума.

– Благотворително дружество. – Петрович видя, че младият Кренц прикрепя тръби към пластмасовото фолио. Почти бяха готови за запалването. – Не се притеснявайте, хер Кренц. Ако искате пари, аз имам огромен овърдрафт.

– Was? 3

3Was? (нем.) – Какво? – Б. пр.

– Кредит. На стойност два и половина милиарда евро. Би трябвало да стигне.

Кренц продължи да работи, свързвайки пластмасовия калъп към вентилатора чрез гъвкав маркуч. После изведнъж спря.

– Милиарда?

– Да. Няма да ви кажа името на банката, защото може да се изпуснете пред тях и директорът им да възрази. Но компютърът им няма нищо против.

Петрович се пресегна покрай Кранц и натисна прев­ключвателя на вентилатора. Перката разсече звучно въздуха, след което бързо ускори, изпращайки струя въздух през маркуча, и пластмасовото фолио започна да се къд­ри. Устройството постепенно започна да се издува.

– Те ще разберат. Утре. Следващата седмица.

– Кредитът е временен, трябва да се върне до утре. Междувременно, ако вдигнат шум, аз разполагам със списък на всичките им клиенти. – Петрович се усмихна. – Той включва някои доста неприятни хора, затова предполагам, че ако не искат половин Америка да се изсипе на прага им с искане да си получи откраднатите пари, те ще предпочетат да си затраят.

След двайсет минути една лъскава сива полусфера потрепваше, изпъната докрай над доковете. Междувременно двамата Кренц бяха приготвили пълнежа, който започна да се изпомпва по тръбите.

– Колко дълго? – попита Петрович, надвиквайки шума.

– Половин час, за да се напълни – отвърна му младият Кренц. – Пет минути, за да се консервира с ултравиолетова светлина.

– Ако поискам един, знам ли, сто метра в диаметър? Как ще го направите?

– Няма да го направим, не можем…

Петрович отхвърли оправданията му с махване на ръката.

– Науката е мъдра. Това е просто инженерен проб­лем.

– Защо ви е толкова голям? Куполите могат да се свързват, просто трябва да построите повече.

– Трябва ми само един, по-голям от този. С диаметър двеста, може би двеста и петдесет. Разтворът за един стометров би трябвало да е същият като за двеста метра.

– Но, докторе, въздушният калъп ще се срути под тежестта на неконсервирания полимер.

– Да. Но вие не го консервирате в движение, нали? Първо го напълвате, след това го втвърдявате с ултравиолетови лъчи. Какво ще стане, ако втвърдите дъното, докато пълните отгоре? Така Брунелески е строил куполите си. Преди шестстотин години.

– Да, разбирам. Просто казвам, че досега никога не са ни молили да строим нещо толкова голямо. – Младият Кренц се намръщи. – Защо вие го искате?