Любомир Николов - Десетият праведник

— Да вървим! Остави раницата, ще ти пазя… сантименталния спомен. Не бой се, и аз не пия перно.

С последни остатъци от надежда за спокойна вечер Николай се опита да възрази, но Мишин сграбчи лакътя му с желязна хватка и го измъкна в коридора. Обгърна го полумрак. Край стълбището коленичилата пред креслото сервитьорка стреснато вдигна глава, а Рико бързо се приведе напред и кръстоса ръце в скута си.

— Ще ти извия врата! — закани се мимоходом Иван Мишин и докато влачеше Николай надолу по стъпалата, добави с доверителен шепот: — Жените ще го съсипят, пустия му корсиканец. Види ли фуста, очите му светват — същински мартенски котарак.

На улицата беше тъмно и хладно. Безжизнените грамади на околните сгради стърчаха като черни призраци, но нощта милосърдно прикриваше раните, които времето бе нанесло по фасадите им. Нерядко в някой прозорец примигваше плахо пламъче. Тротоарът под краката им беше неравен, с натрошени и разместени плочи. Навсякъде се носеше мирис на конски тор, размесен с дъх на плесен и воня от задръстените канали. По ясното небе трептяха едри, лъскави звезди.

Мишин се препъна в стърчаща плоча, подскочи и изруга на руски.

— Мразя го тоя град! Студен е, безчувствен! И бизнеса мразя. Мафия… Е, кажи ми, може ли славянски човек да бъде мафиот? Все едно да играеш шах с човешки фигури. Не, братко, може и да съм роден за престъпник, но не така. Друг е руският разбойник — дай му да излезе на кръстопътя с тояга в ръка и да граби дебелите търговци… И при вас, в България, някога е било така, нали? Признай, че сте имали разбойници.

— То е по-различна работа — каза Николай, като заобикаляше купчинка фъшкии. — У нас преди два-три века из планините бродели отмъстители, наричали ги хайдути. Биели се против турците.

— Против турците ли? — Мишин се почеса по тила. — И защо? Те не са лоши хора, познавах един навремето. Впрочем все тая, важен е принципът. — Изведнъж той трепна и се завъртя с ръка на пистолета. — Какво е това?

— Десет долара, мосю Бенев — долетя от мрака умолителен глас.

— Не продавам, изчезвай! — подвикна Николай и обясни, вече по-тихо: — Влачи се подире ми от половин час, иска да купува рубли.

Руснакът поклати глава.

— Не ми харесваш, Коля. С лоша компания си тръгнал, с разни дребни спекуланти. Парите си почна да жалиш за най-скъпия приятел… — Той се ослуша. Някъде далече, навярно край езерото, отекваха пистолетни гърмежи. — Стрелят… Пак стрелят… Не мога да ги търпя вече, не мога да продължавам с мафията. Ще взема да плюя на всичко, ще си направя самолета и ще полетя към Русия. Казват, че генералът още се сражава някъде в Сибир… А, ето че стигнахме. Влизай, сега ще им покажем как гуляе славянският човек!

Двамата минаха през въртящата се врата на бар „Елдорадо“ и по няколко тесни стъпала слязоха в салона — мъничко по-светъл от този на „Байкал“, защото тук се бяха сетили да сложат зад фенерите по две огледала. Мишин тласна Николай към едно празно сепаре, седна срещу него и тутакси задумка с юмрук.

— Хей! Има ли персонал тук? Кога ще ни обслужат най-сетне?

Ревът му даде ефект. Край масата се появи белокос келнер в протрит смокинг и любезно сведе глава.

— Какво ще обичате, мосю?

С небрежен жест Иван вдигна нагоре синята хартийка, стисната между показалеца и средния пръст. Келнерът се приведе още повече, почти опирайки нос в банкнотата.

— Ако не греша, това са пет рубли, мосю.

— Да! — тържествено провъзгласи руснакът. — Ние сме щастливите притежатели на пет рубли и желаем да ги пропием в недостойното ви заведение. Шампанско! Две бутилки засега… и да е студено! Хайвер, разбира се, нямате.

— Мога да ви препоръчам великолепна прясна пъстърва.

— Добре де, нека да е пъстърва — Мишин отпрати келнера с царствено махване и намигна. — Между нас казано, заведението стана твърде прилично, откакто го пое Бомон. Шампанското е винаги студено. Карат лед чак от ледника горе… Опитах и аз, обаче излиза адски скъпо… А ти какво си се умълчал? Хайде, разправяй как мина пътуването.

— Днес имаше хайка — неохотно промърмори Николай. — Водеше я лично Буше и даже бяха изкарали „Велтхершер“. На връщане насам разбрах, че са блокирали и други места по границата.

— А, глупости! — Мишин помълча, докато келнерът слагаше до масата кофичките с лед и наливаше шампанско. — Демонстрират сила, перчат се пред Баумщед. Наздраве. Хванаха ли някого?

— Искаха да хванат един. Самоуби се.

Руснакът подсвирна през зъби: