Любомир Николов - Десетият праведник

И после той престана да разсъждава, защото полицаят бе забавил крачки и гледаше право към него. От бледосините му очи лъхаше леден хлад. Николай усети как по цялото му тяло избиват капки пот като от стисната гъба. Опита се незабелязано да протегне ръка към оръжието си, но натискът на дулото в ребрата му стана по-силен. Ален Буше спря, леко се надигна на пръсти, за да погледне раницата, сетне отново се втренчи в лицето му. Високото бледо чело се сбръчка, сякаш полицаят светкавично съобразяваше нещо. Очите заплашително се присвиха…

Устните на Буше се разтеглиха в смътен призрак на усмивка. Той удовлетворено кимна и направи крачка настрани.

За момент Николай се почувства кух и олекнал като висящия над пристанището дирижабъл. Едва се удържаше на крака, неспособен да повярва, че заплахата е отминала. Натискът в ребрата му бе изчезнал. Той предпазливо изви глава, но сред хората зад себе си не забеляза никого, комуто би могъл да принадлежи дрезгавият глас отпреди малко.

Буше продължаваше обиколката и сега сякаш се движеше по-бързо. Вече бе огледал половината кръг. Безрезултатно, усещаше се по нервните му движения. Безпокойството бе обзело и войниците, които стояха до въжената стълба с готови за стрелба карабини. Тревогата се сгъстяваше из въздуха, тегнеше с мириса на пот в тишината, нарушавана само от пъхтенето на парните машини. Нещо трябваше да стане, нещо трябваше да разкъса вцепенението…

Ненадейно кръгът отсреща трепна и се разпадна. Два изстрела се сблъскаха в мълчанието. Хората се пръснаха напосоки като разсипани грахови зърна. В разчистения проход лежеше сгърчен мъж, стиснал с ръце корема си. Няколко метра по-нататък бягаше убиецът — дребен и закръглен, облечен в нов зелен костюм. Подир него вече се хвърляха неколцина други, навярно предрешени агенти.

— Жив! — извиси се повелителният глас на Буше. — Жив, жив!

Беглецът тичаше до самата вода. От крайбрежните дървета насреща му изскочиха трима души, двама с пушки и един с едра мрежа в ръцете. Човекът рязко спря, озърна се и Николай за пръв път забеляза лицето му. Беше го виждал и преди, сигурен бе в това, но не можеше да си спомни къде и кога. Нещо, свързано със занаята…

Около задъхания пълничък мъж се бе сключил обръч. Агентите бавно пристъпваха напред. Той се огледа с разширени очи, вдигна пистолета…

— Ръката! — изкрещя Буше.

Късно. Дребният беглец бе успял да опре дулото в слепоочието си и да натисне спусъка част от секундата преди да избухне стрелба и куршумите да надробят китката му на кървави парцали. Отново настана глуха тишина. Над трупа се привеждаха пет-шест души, но шефът на полицията бавно тръгна нататък и всички се отдръпнаха.

Няколко секунди Буше постоя, гледайки замислено убития. После въздъхна и вдигна десница. От гондолата на дирижабъла полетя надолу въже с примка. Двама от агентите го стегнаха под мишниците на безжизненото тяло, а войниците преметнаха карабините през рамо и започнаха да се изкачват по стълбата.

Драмата бе свършила. Освободена от надзора, тълпата се раздвижваше, но все още повечето хора гледаха как издърпват трупа нагоре. Николай използва момента, за да се нареди сред първите в опашката пред сала. Би могъл да опита да наеме и платноходка, обаче щеше да струва скъпо, а след всичко преживяно искаше да отложи колкото може повече неизбежния следващ преход през планините. Мислеше си за убития. Дали не бе от хората на мосю Луи?

— Хей, глух ли си? Петнайсет франка, рекох.

— Да, да — промърмори той и измъкна шарената пачка банкноти.

Брадатото лице на собственика на сала се оживи.

— Рубли, а? Знаеш ли, че снощи…

— Знам — каза Николай.

Както всяка вечер, в „Байкал“ беше сумрачно, опушено и шумно. Двата полагащи се по регламент фенера пръскаха немощни жълтеникави лъчи из дългите помещения, но не успяваха да се преборят със сенките. Николай Бенев затвори тежката врата зад гърба си, закашля се от плътния дъх на тютюн и алкохол и се отдръпна към стената, за да направи път на два неясни силуета, крепящи помежду си трети.

— Ама те не ррразбират — фъфлеше печално средният. — Нищичко не разби… Нали така, а? Кажи, че е така.

— Що ли пиеш, като не можеш да носиш? — сърдито подхвърли оня отдясно. — Някой път ще си изкараш белята.

Отсреща на бара самотно примигваше пламъчето на свещ. Ориентирайки се по него, Николай предпазливо закрачи напред. Отляво като призрак изскочи сервитьорка с отрупан поднос, заобиколи го с ловко движение и се стопи в полумрака. Той неволно отстъпи настрани и едва не се блъсна в някакво дребно, мърляво човече, което бе влязло след него. Промърмори неясно извинение и понечи да продължи, но онзи се вкопчи в лакътя му.