Любомир Николов - Десетият праведник

— Мосю Бенев, чух, че имате рубли. Предлагам ви по пет долара за рубла.

— Само пет? — меко го укори Николай. — Ами ти не знаеш ли, че снощи е изгоряла къщата на стария Розенхайм?

— Знам — унило призна човечето и подсмръкна. — Нека да са шест тогава.

— Австралийски — отсече другият и като се възползва от смайването на дребния спекулант, продължи към бара.

В мътната светлина на свещта лицето на бармана Жано изглеждаше още по-жълто и костеливо, отколкото денем. Казваха, че е болен от рак и не му остава много.

— Здрасти, Ник — Жано се усмихна, искаше да бъде приветлив, но от това само съвсем заприлича на покойник. — Ще пиеш ли нещо?

Гостът поклати глава.

— Сигурен ли си? — настоя барманът. — За приятели първото може и да го минем безплатно.

— Напоследък алкохолът май не ми понася. Шефът тук ли е?

— Горе е, с отец Донован. Ако ще се качваш, пийни сто грама за подготовка. Все едно, няма да се отървеш.

Николай кимна отрицателно и тръгна да заобиколи бара. Изотзад някой го дръпна за ръкава.

— Шест и половина, мосю Бенев!

— Разкарай го — подхвърли той на Жано.

Десницата на бармана изчезна под плота и след миг се появи, въоръжена с тежък дървен чук. Дърпането престана. Освободен от досадника, Николай мина през тясната странична врата и се озова в тъмно коридорче, откъдето едва забележими в мрака стъпала водеха към горния етаж. Изкачи се по тях. Стенният фенер на площадката беше запален. Седнал в старото кресло под него, телохранителят Рико опипваше с една ръка мършава разрошена сервитьорка, с другата насочваше към стълбата тежък полицейски револвер.

— Разсейваш се на пост, а? — подкачи го Николай.

Онзи изсумтя презрително.

— Можех да те очистя още на първото стъпало. Хайде, върви и не ми пречи да си гледам работата.

Той отпусна револвера на коленете си и деловито продължи анатомичните проучвания. Жената се изкиска тихичко. Бенев отмина край тях, направи няколко крачки по коридора и без да чука, бутна вратата на кабинета.

Светлината вътре му се стори ослепителна. Горяха най-малкото десет свещи — Мишин можеше да си позволи подобен разкош. В просторната стая всичко беше червено: тежките плюшени завеси пред прозорците, копринените тапети с абстрактни релефни шарки, меката мебел, бюрото и дори масивната огнеупорна каса в ъгъла, край която провисваха диплите на руското знаме. На стената в дъното бе закачен голям, зле изрисуван портрет на генерал Головешников — направен по снимки от старите вестници, предполагаше Николай. Под него, от двете страни на изящно инкрустирана масичка за шах, седяха отец Донован и Иван Мишин. Лицата им бяха обърнати към вратата.

— Коля! — Мишин скочи, тежко закрачи напред и сякаш изпълни целия кабинет — огромен, рус, брадат и лъчезарен, облечен в бяла риза от домашно платно, син кадифен панталон и омазнено овче кожухче без ръкави. — Ела тук, синко, дай да те прегърна!

Николай изтърва раницата на пода и изпъшка в мечешките обятия на руснака. Съпротивата беше безполезна, можеше само да се свива и да изчаква отминаването на първия напор. Най-сетне Мишин го отпусна и отстъпи на една ръка разстояние.

— Къде се губиш, душо бедна? Чаках те още вчера. Бях взел да се тревожа. Ами ако са го затрили някъде, викам си. Какво щях да правя без тебе? С тоя чернокапец тук и половин свястна приказка не можеш да размениш. Виж го само, добре го виж. Не пие, не пуши, от жени не се интересува…

— И отгоре на всичко го бия на шах — ехидно подметна Донован.

— Кой, ти ли? — руснакът се втурна назад, надвеси се над масичката и бързо взе да размества костените фигури. — Дай да върнем положението, пък тогава приказвай кой кого е щял да бие.

— Пипнато — местено, нали такава ни е уговорката?

— Студен човек си ти, отче — въздъхна Мишин. — Вечно гледаш да живееш по правилата, вечно знаеш кое е праведно и кое не е. Затова си обичам Коля. Той е заблудена душа като всички нас, лута се из живота и търси достойна цел… макар че каква ли цел може да има в тоя съсипан свят?

— Всеки дири своя път към Бога — тихо изрече свещеникът. От усмивката смуглото му аскетично лице изведнъж стана меко и привлекателно. — И ти също, приятелю. Руснаците винаги са били религиозен народ.

— Кой, ние ли? — разпалено възрази Мишин. — Нищичко не разбираш от руснаци, колко пъти съм ти го казвал? Руснакът вярва в добрия господар, бил той на небето, в Москва или в губернския център. А като се разочарова — нарамва брадвата и отива да му подпали имението. Ако можехме, и на Господ щяхме да палнем имението заради всичките беди, дето ни ги струпа на главите.