Половин час по-късно той стоеше задъхан и мокър от пот на превала. Отпред склонът рязко падаше надолу, към другата страна на планината. Пътеката се отклоняваше надясно и започваше да пълзи по тесен корниз, издаден от отвесната стена на Зилберванд. Светът бе помръкнал под плътния похлупак от ниски сиви облаци и далечните върхове се губеха в мъглива дрезгавина.
Николай стъпи на корниза. Тук, над първата рискована крачка, в изгладената от вятъра скала бе изсечен голям кръст. Кой го бе издълбал и кога? Какво бе искал да каже на бъдните пътници из това пустинно място? Да помислят за бренността на живота? Да се уповават на Божието милосърдие? Или просто да помнят, че всяко невнимание може да ги прати незабавно при праотците? Кръстът мълчеше, криейки спомена за отдавна изтлялата човешка ръка под тънката грапава корица от сиви лишеи.
Преди да тръгне напред, той дълбоко си пое дъх и се помъчи да освободи съзнанието си. Влизаше в сила старото планинарско правило: не мисли за целта, не мисли за нищо, важна е само следващата крачка. Отдай се на мига, стъпвай бавно и отмерено, винаги проверявай опората, преди да се отпуснеш на нея с цяла тежест. Помни, че колкото и да е дълъг, пътят не е нищо друго, освен наниз от крачки…
Съзнанието му се разливаше, поглъщайки с изумителна яснота всяка най-дребна подробност, всяка пукнатина и издатина по грапавата повърхност на канарата. Всичко беше неизменно и в същото време безкрайно променливо; гранитът течеше пред погледа му като бавен горски ручей, устремен към равнините. Останалият свят бе изчезнал и Николай не усети как наоколо съвсем се смрачи, как облаците слязоха още по-ниско и заръсиха гъсти ситни капки. Разбра за дъжда само по това, че скалата стана коварно хлъзгава и трябваше да стъпва още по-предпазливо.
Неочаквано корнизът свърши. Под краката му се появиха неравни ръбести камъни и той спря да си отдъхне, все тъй притиснат към скалата. Огледа се. Намираше се върху грамаден гранитен насип в северното подножие на Зилберванд. Склоновете надолу едва се различаваха в гъстеещия мрак, върховете чезнеха сред прелитащите тежки облаци. Дъждът заплющя по камъните с удвоена сила и Николай тревожно изви ръка назад да опипа раницата. Всичко беше наред, мушамата щеше да пази товара. Но идваше лоша буря и трябваше час по-скоро да намери укритие.
Той заслиза, като се препъваше и подхлъзваше по мокрите канари. Вятърът се въртеше от всички страни, блъскаше го, заслепяваше го с шепи вода. Невидим в тъмното остър ръб го удари жестоко през пищяла и Николай изсъска от болка, сетне задъхано взе да сипе злобни, мръсни ругатни. Небето му отвърна с режещ синкаво-бял блясък и оглушителен гръм. Пороят се засили още. Сред плисъка на струите нейде наблизо се раздаде стържещият пукот на свличащи се камъни. Забравил за болката в крака, Николай се втурна надолу с цялата бързина, която можеше да си позволи. Вече не виждаше нищо, само блясъците на мълниите му разкриваха от време на време стърчащите скали, лъснали като покрити с черен лак.
Опората под нозете му изчезна, той се подхлъзна напред и се запремята по мократа трева на стръмен склон. Спря, надигна се и опипа наоколо. Да, трева, камъните бяха свършили. Нова светкавица се стовари горе върху темето на Ветерхорн и в нейното мимолетно сияние Николай успя да се огледа сред милиардите застинали водни диаманти. На прав път беше, сега трябваше да поеме наляво, край подножието.
При нормални обстоятелства би стигнал до Грот дю Берже само за няколко минути. Но сега за всяка крачка трябваше да се бори с напора на бурята, която ту се мъчеше да го отблъсне назад, ту мощно го тласкаше в гърба и го караше да размахва ръце, за да запази равновесие. Като се плъзгаше и падаше по калното надолнище, той взе да се спуска в плитката низина под прохода. Отпред долиташе бучене, заглушаващо воя на вятъра. Някъде вляво громолеше водопад. Краката му нагазиха в буйния поток, течението се вкопчи в глезените му и едва не го събори. С непосилно напрежение на гръбнака успя да се задържи прав, неестествено извит настрани, после разпери ръце и направи две бързи крачки. Водата стигна до коленете му, през прасците го заудряха дребни камъчета. Жестока болка процепи кокалчето на левия му глезен. Николай задавено изпъшка и падна напред. Потъна до кръста, намери опора с изподраните си длани и за момент остана на колене сред кипналата смес от пяна и скални отломки. Потокът се плискаше пред лицето му, задушаваше го, бясното течение го провлачи няколко метра надолу. Той намери сили да се изправи и с отчаяни подскоци се хвърли към отсрещния бряг. Струваше му се, че не докосва земята, а лети мъчително бавно, като в кошмарен сън, но пороят и камъните се надигат сами, за да оплетат краката му в смъртоносна примка.
Читать дальше