Любомир Николов - Десетият праведник

Николай въздъхна и обърна гръб на огъня. Сред най-неизменните неща в този свят е психиката на властника, помисли той. Все едно в коя епоха живее и как се нарича: император, мандарин, президент, фюрер, губернатор или генерален секретар. Запазвай статуквото на всяка цена. Крий лошите вести, не позволявай да избухнат вълнения, защото властта е крехко нещо и всяко сътресение може да я строши. А ако дойде най-лошото… е, все нещо ще се измисли.

И управляващите по цялото земно кълбо бяха приложили добрата стара щраусова политика с пълната гама от средства за налагането й — натиск, подкупи, шантаж, информационно затъмнение. Необяснимата епидемия от самоубийства на учени през първата половина на 2028 година очевидно не беше случайност, макар че никой не успя да го докаже — секретните служби си знаеха работата. Чрез тях човечеството продължаваше древната традиция да унищожава авторите на злокобни пророчества. Но Колапсът не можеше да бъде спрян с мълчание, той неумолимо наближаваше и истината трябваше да излезе на бял свят рано или късно.

Въпреки топлината на огъня Николай изтръпна, припомняйки си лепкавото студено чувство на обреченост, което го бе обзело, когато баща му изпсува (както никога не си бе позволявал), после злобно ритна изпречилия се на пътя му стол и изтича навън, оставяйки четиринайсетгодишното момче само пред телевизора. На екрана гореше сградата на ООН в Ню Йорк.

11 юли 2028 година. Големият ден на коментаторите от световната информационна мрежа. Беше се сбъднала върховната им мечта: да предават на живо деня на Страшния съд. Пресована до предел, истината бе избухнала с убийствена сила и стъписаният свят бе узнал присъдата си, изразена в няколко кратки и не съвсем разбираеми думи: прогресиращо спадане на критичната маса. Не, не знаем причината, неохотно признаваха от екраните брадати стари професори и нервни млади учени. Да, това противоречи на всички природни закони… и все пак е истина. Навярно трябва да приемем, че и природните закони подлежат на промяна, макар да не се е случвало нито веднъж в цялата история на науката. Нестабилността на определени елементи… Какво? Ах, по-просто? Казано накратко — експлозия на всички ядрени боеприпаси. Да, разбира се, вероятно и горивото за атомни електроцентрали… Кога? Ами… хм… щом настоявате… но не е сигурно, имайте предвид… Е, прав сте, Мастерсън наистина е капацитет в тази област и щом говори за двадесет часа… Откога сме знаели? Но моля ви се, тази тема…

Телевизорите се бяха превърнали в кутии на Пандора, пълни с гняв, насилие и омраза. Улични бунтове в Бостън, Равалпинди, Кайро, Новосибирск, Манила, Киев, Хараре, Ню Йорк, Калкута, Монтевидео, Хамбург и още стотици градове. Масови самоубийства, горящи квартали, нападения на военни бази, оръдия и напалм срещу милионни тълпи, разстрел на мародери, групови оргии, хиляди хора, стъпкани на безумната молитва в Мека, разбити затвори, линчувани физици, разгромени университети, истерични проповедници пред ридаещо паство, учени с подути от безсъние очи пред огромни загадъчни апарати, бодлива тел и барикади пред лабораториите им, мрачни лица на въоръжената охрана, не са виновни те, братче, в тях ни е надеждата, ако искаш да знаеш…

Сетне Бунтът на генералите — незабелязан в първия момент сред толкова огън и кръв. Човечеството вече не се надяваше на нищо след влудяващото с безплодието си четиричасово заседание на Съвета за сигурност, което доведе взрива на отчаяние. Правителствата продължаваха да се лутат из лабиринтите на стари политически противоречия като слепци в горящ дом. Държавни глави изливаха потоци от импотентни думи, партийни лидери разчистваха отдавна трупани сметки с язвителни речи или улични щурмове… и никой не вдигаше ръка поне за опит да изгаси пожара, който след по-малко от денонощие щеше да превърне Земята в радиоактивна пустиня. Съобщенията за преврати долитаха едно след друго от всички посоки на света и навярно затова в началото никой не обърна внимание на странната синхронност, с която се развиваха събитията в столиците на двете суперсили. В Москва 283-та въздушно-преносима дивизия под командването на генерал Головешников, подкрепена от части на московския гарнизон, окупираше Кремъл, докато в другия край на света тексаските рейнджъри на генерал Спайк поемаха властта във Вашингтон. До гибелта оставаха осемнадесет часа…

Обръщението на Спайк и Головепшиков към народите отприщи бента на надеждата — също тъй безумна, както предхождалото я отчаяние. Изборът е прост, твърдеше от лявата половина на екрана умореният руски генерал, незабавно действие или смърт. Все още имаме време и шансове да се спасим. А отдясно тексасецът в прашна униформа безцеремонно отхвърляше световните власти с една прастара шега, придобила за пръв път истински зловещо язвителен смисъл: добре де, господа цивилни, като сте толкова умни, защо не сте измислили да вървите в крак?