Любомир Николов: Десетият праведник

Няма кой, няма кой, няма…

Няколко минути по-късно спря и се обърна да погледне назад. Гънката на склона закриваше горящите обломки, виждаше се само плътната колона от гъст сиво-черен пушек, обагрен отдолу с трептящо оранжево и червено сияние. Но не от това секна дъхът му, а от трите ситни фигурки, изправени на хоризонта — там, където бе минал преди половин час. Железничарите!

Николай ядно стисна зъби, завъртя се и бързо закрачи напред. Тепърва из тия планини наистина щеше да стане адски напечено. Ония от хребета нямаше да гледат още дълго, скоро щяха да се метнат на дрезината и да се отправят към най-близкия полицейски пост. Времето беше ясно (той безнадеждно се вгледа към редките облачета над върха) и нищо не би попречило на сигналните огледала да разпратят вестта от пост на пост: започва лов на човек. И сега, след загубата на двама от своите, патрулите щяха да бъдат настървени като хрътки по кървава диря.

Оставаше му само една, макар и слаба надежда: да заблуди очевидците, че отива на изток, покрай планинската верига, и няма намерение да прехвърли билото. Той леко кривна надясно, избра за ориентир група дървета долу в низината и се насочи натам. Губеше време, разбира се. Всяка четвърта крачка го отдалечаваше от прохода, но това бе неизбежно зло. Важното беше да създаде впечатление, че слиза, докато се добере до укритието на гората под Ветерхорн.

Озърна се през рамо. Фигурките на хоризонта бяха изчезнали. Сега би могъл да промени посоката, обаче предпочиташе да не го прави — не се знаеше дали горе няма да изникне някой любопитен селянин от Алтщуфе, привлечен от изстрелите и пушека. И без това еловата гора вече беше съвсем наблизо, отклонението щеше да му отнеме само още една-две минути в повече, а можеше да спести огромни неприятности.

Усещаше, че действа на предела на силите си, черпейки енергия от някакъв последен резерв на тялото и мозъка. Потресението го бе оставило изпразнен, изтънял, прозрачен, лишен от тегло и плътност. Успяваше да разсъждава сравнително ясно само защото станалото преди малко беше блокирано в дъното на съзнанието му, но и оттам то продължаваше да излъчва психическа отрова, която вцепеняваше краката. Няма кой да го измие за полагане в гроба, надигна се отново натрапчивата мисъл. Няма кой да прочете книгата на грешките, изписана с олово и хладна стомана…

Тъмната стена на гората израсна пред него изведнъж и той пресече първите жилави клонки с изпънати гърди като маратонец на финала. После рухна изпънат в цял ръст, готов да понесе с безразличие удара в лицето — и изненадан от мекотата на този удар, защото ръцете сами бяха излетели напред да поемат тежестта на тялото.

Не загуби съзнание. Просто лежеше отпуснат, разлят като купчинка превтасало тесто. Сухите елови иглички бодяха бузата му и тая лека болка му доставяше странно удоволствие, защото беше връзка с живота, беше нещо, което Баска вече никога нямаше да изпита. Тревогата бе изчезнала, оставяйки зад себе си само бледа сянка, смътно усещане, че трябва да бърза нанякъде. Нищо, нашепваше ленивата мисъл, има време. Стига толкова припряност, тичане, суета. Стига тревоги и страхове. В целия свят няма нищо толкова важно, заради което да се откъснеш от топлата земя, от почивката и небрежния поглед към тази пъплеща пред очите ти мравка.

Наблизо пробяга катеричка, протегнала зад себе си дълга пухкава опашка. Спря за момент, огледа се и стремглаво излетя нагоре по стъблото на близката ела. Николай се надигна и седна. Протегна ръка, взе една паднала шишарка и дълго я въртя пред очите си, изследвайки с нелепо, самовглъбено любопитство всяка отделна люспица. Навярно се нуждаеше от това, защото силите постепенно прииждаха и когато загуби интерес към шишарката, вцепенението се разсея като утринна мъгла. Споменът за престрелката и пожара бе потънал там, където му беше мястото — сред другите спомени, сред архива от абстрактни картини, лишени от силата на непосредственото преживяване.

Време беше да тръгва. Той се изправи, усещайки с удоволствие обтягането на отпочиналите мускули, и пое навътре в гората, като предпазваше с лакът лицето си от ниските жилави клони. След малко излезе на тясна пътека, обрасла тук-там с бледозелени хилави стръкчета трева. Личеше, че насам рядко минават хора. За момент го разтревожи следа от подковано копито, но отпечатъкът беше стар, поне на два дни. Успокоен, Николай тръгна нагоре. Нямаше от какво да се страхува засега; за засади бе още рано, а идването на случаен пътник щеше да чуе отдалече и да се укрие в гората, докато човекът отмине.