Невил Шут - На брега

Дуайт се обърна към колите.

— Връщайте се при нея веднага. Няма за какво да стоите тук.

— Ще се видим ли отново, сър?

— Едва ли — каза капитанът. — Аз се връщам у дома в Мистик, Кънектикът, и съм щастлив, че заминавам.

Нямаше какво повече да си кажат или да направят. Те си стиснаха ръцете, влязоха в колите и всеки потегли по своя път.

В старомодната двуетажна тухлена къща в Молвърн Джон Осбърн стоеше до леглото на майка си. Той не се чувстваше зле, но старата жена се разболя в неделя сутринта, един ден след победата му на ралито за Голямата награда. В понеделник успя да намери лекар, но той не можеше да направи нищо и не се появи повече. Приходящата домашна прислужница също не дойде и ученият се грижеше сам за болната си майка.

Тя отвори очи за първи път от четвърт час.

— Джон, това е, което казват, че ще ни сполети, нали?

— Да, мамо — каза той нежно. — И мене ме чака същото.

— Каза ли доктор Хамилтън, че това е онази болест? Не мога да си спомня.

— Точно така каза, мамо. Едва ли ще дойде пак. Съобщи ми, че самият той се разболява.

Настъпи дълго мълчание.

— За колко време ще умра, Джон?

— Не зная. Може би седмица.

— Колко е глупаво — каза старата жена. — Прекалено дълго.

Тя отново затвори очи. Джон отнесе в банята легена, изми го и го донесе обратно в спалнята. Майка му отвори очи и попита:

— Къде е Минг?

— Изнесох го в градината. Стори ми се, че иска да се поразходи.

— Така ужасно ми е жал за него — промълви тя. — Тук ще е страшно самотен без нас.

— Той ще е добре, мамо — каза синът й, макар без особена увереност. — Ще си играе с останалите кучета.

Тя не каза нищо повече по този въпрос.

— Сега съм по-добре, сине. Върви да се занимаваш с твоите работи.

Джон се поколеба.

— Мисля, че трябва да се мярна в службата. Ще се върна за обяд. Какво искаш за ядене?

Тя затвори очи.

— Има ли още мляко?

— В хладилника има около половин литър. Ще видя дали мога да намеря още. Макар че не е много лесно. Вчера нямаше никакво.

— За Минг трябва да има мъничко. Толкова е полезно. В килера има три консерви заешко. Отвори една за него, а останалите сложи в хладилника. Той обича много заешко. Не се притеснявай за моя обяд, аз ще те почакам. Ако ми се прияде, ще хапна чаша царевична каша.

— Сигурна ли си, че ще се чувстваш добре, ако изляза? — попита той.

— Напълно — каза майка му и протегна ръце. — Целуни ме, преди да тръгнеш.

Той целуна отпуснатите старчески страни и тя се облегна назад в леглото усмихната.

Джон излезе от къщата и отиде до службата си. Там нямаше никой, но на бюрото му лежеше ежедневната сводка за радиацията. Към нея беше приложена бележка от секретарката му. Тя му пишеше, че се чувства много зле и вероятно няма да идва повече на работа. Благодареше му за доброто отношение към нея, поздравяваше го за автомобилното състезание и изразяваше удоволствието си от съвместната им работа.

Джон остави бележката и взе сводката. В нея се казваше, че около петдесет процента от населението на Мелбърн е засегнато. Съобщаваха за седем случая в Хобарт, Тасмания и три в Крайстчърч, Нова Зеландия. Това съобщение — вероятно последното, което щеше да прочете — бе много по-кратко от обикновено.

Той мина през празните кабинети, като преглеждаше тук-там по някой документ. Тази фаза от неговия живот приключваше. Заедно с всички останали. Не остана много дълго, защото се тревожеше за майка си. Излезе и тръгна към къщи с един от редките, претъпкани трамваи, които все още се движеха по улиците. Имаше ватман, но беше без кондуктор — дните на трамвайните билети бяха отминали. Джон заговори ватмана и той му каза:

— Ще продължа да карам този проклет трамвай, докато се разболея, мой човек. После ще го откарам в депото Кю и ще се прибера у дома. Живея там наблизо, нали разбираш? Карал съм трамваи тридесет и седем години — в дъжд и пек, и сега няма да спра.

Джон слезе от трамвая в Молвърн и се захвана да търси мляко. Скоро разбра, че е безнадеждно: това, което беше останало, се даваше за бебета. Върна се вкъщи при майка си с празни ръце.

Влезе в двора и прибра китайския мопс от градината — мислеше, че майка му ще се зарадва да го види. Заизкачва се нагоре към спалнята й с кучето, подскачащо по стълбите пред него.

В спалнята завари майка си да лежи по гръб, със затворени очи в оправеното, много чисто легло. Приближи се и докосна ръката й, но тя беше мъртва. На масичката имаше чаша вода, бележка, написана с молив, и една от малките червени опаковки — отворена, с празно флаконче. Той не знаеше, че тя има от тях.